За магията и гумените патенца

photo credit: Tekke via photopin cc

 В банята ми живее патенце. Жълто. Гумено. По цял ден спи. Само вечер се събужда за няколко минути, за да си поиграе със собственика си - един малък човек. Този малък човек явно пие трансформиращи отвари - понякога е ангелче, но много често напомня на тролче. Но винаги е с ръст на джудже. Обаче забелязвам, че става все по-голямо, явно джуджашката отвара му действа все по-малко. Та това джуджашко ангелско тролче не обича да се къпе, но с патето му е спокойно - явно си разказват интересни неща - патето разказва за живота в банята, а джуджето - за живота извън нея.
  Какво има извън банята ли? Дом. До скоро беше моят дом. Сега е домът на джуджето - явно, без да се усетя, с някаква тиха революция, крепостта ми е била превзета - вече няма червила, кремчета, красиви дрехи и чаши от вино - има кубчета, биберони и някакви странни малки дрешки. И купища, купища хартиени кърпички.
  Обаче това не е всичко. Не само домът ми вече не е  мой. И времето ми не е мое. И животът ми. И душата ми. Сигурно джуджето и на мен тайно ми дава отвари. Защото всичко това ужасно, ама ужасно ми харесва. И съм сигурна, че магията на отварите е необратима.
   Така че, магия има. Истинска е. И приказките се сбъдват. Само трябва да вярваш достатъчно дълго....

"Невидимите кризи" - Георги Господинов

  По принцип харесвам Георги Господинов. Въпреки уклона му на всяка страница поне веднъж да се споменава комунизма, социализма и "Такива бяха времената" като обяснение за всичко, абсолютен мотиватор на всяко действие, карта за безплатно излизане от затвора. Малко ми е в повече модерното напоследък взиране в историческото време и използването му за обяснение и оправдание на абсолютно всичко. Всеки живее в историческо време. И във всяко време и както добри, така и лоши хора, както бедни, така и богати, както успели, така и не толкова, както емигранти, така и имигранти. И е абсурдно да оправдаваш себе си с времето, в което живееш, след като има хиляди хора, които са избрали противоположния път, живеейки в същото време като теб...
 Та, по принцип Харесвам Георги Господинов. И се  зарадвах, когато колега ми даде "Невидимите кризи". Радостта ми не беше много продължителна. В тази "книга" няма нищо книжно - няколко нахвърляни разказа, публикации и изказвания на автора. Които кой знае защо някой е решил да превърне  в книжно тяло. Голямата част от текстовете в тази "книга" изобщо не заслужават да бъдат на хартия - изглеждат все едно са събрани всевъзможни неща, само и само да се напълнят страници, да се издаде и продаде нещо. Читателят го няма в схемата.
 Много ми се иска пишещите хора да мислят за нас, четящите, когато решат да издадат нещо свое. Иска ми се да мислят и за дърветата, които убиват с всяко свое издадено книжно тяло. И да издават само тогава, когато убийството си струва. В случая категорично не е така - никой нямаше да загуби, ако текстовете бяха споделени в сайт или блог - в тях има какво да се прочете, но да бъдат издадени в книга, за мен категорично не си струва.
 Изобщо не завиждам на колегата, който ми даде да чета "Невидимите кризи" - това беше първият му досег с Георги Господинов. Вероятно няма да повтори. Вероятно аз също....  

“Генезис” - Бърнард Бекет

Купих си книгата по препоръка на Книголандия. Както всичко, препоръчано там, доста ми хареса, макар че този път нещо у книгата ми липсваше. Не съм сигурна точно какво - може би дължина и обем на разказа, може би детайли, а може би просто научната фантастика не е най-подходящото четиво за край басейна лятно време.
Не мога да не се съглася, че наистина майсторски е пресъздаден пълнокръвен свят само в 120 странички. Не отричам и великолепния финал. Но на мен през цялото време някакси ми звучеше като трейлър. Какво да правя - обичам големи книги и не мога да лъжа (мхм, изречението на английски звучи по-добре:)) За сметка на това съм убедена, че книгата е абсолютно подходяща за хора, които сега навлизат жанра. И все пак, не проявявайте моята екстравагантност - забавлявайте се с друго четиво около басейна. Книгата е идеална за бързо четене в мързелив мрачен неделен следобяд - няма да ви отнеме повече време отколкото да изгледате някой филм, но със сугурност ще ви даде повече удоволствие!

"Акабадора" - Микела Мурджа

    Малка, едва 150 страници, тази  книга разглежда такива сериозни, големи въпроси и го прави по толкова фин начин, че доставя истинско удоволствие. Всичко в книгата е премерено - всяка дума и всеки детайл стоят на правилното си място. Има изречения, които имаш нужда да четеш десетки пъти, просто за да се потопиш в идеалността им. Разказът е брилянтен  - истински, много интересен и същевременно без никакво напрежение. Сякаш някой ти чете приказка до камината - приказка за отминали времена, в които хората са се вълнували от същите въпроси, от които ние днес. Тежки и сериозни теми са поднесени по толкова лек, естествен и истински начин, че четенето на книгата някакси връща естественото състояние на ума, както и вярата, че животът всъщност е съвсем простичък. Усложняваме си го самите ние.
   Ако ви е есенно и имате нужда от книга, която да говори с душата ви без да намесва разсъдъка, това е вашето четиво. Препоръчвам!

Есенно

photo credit: monteregina via photopin cc

Колко ми е есенно....Дъжд, книга и чаша кафе. Уютна топлина. Не е само от одеялото. Не е и само от теб. От мен самата е. 
Есен е. Уж в душата ми грее слънце, а от очите ми вали. Нито е слънчево, нито - облачно. Или може би е и двете. Недефинирано. Не-топло. Не-студено. Преходно. Чакащо.
Чакам снега. Чакам Коледа. Чакам теб. А може би най-вече чакам себе си. Или Годо.
Цветно е. С топли багри. Земни. Есенни. Пъстро като човешките чувства - преливат едно в друго, нюансират се, променят се. Вчера ти беше ти, а аз - бях аз. Днес двамата сме нещо повече. Странно. Логично. И есенно.
Понякога чуваш нещо толкова хубаво, че замръзваш. Не дишаш. Не показваш, че си чул. От страх. Страх, че си тромав. И ще развалиш магията. Но това се случва само в есента. Лятото е твърде бирено. Смешно. Високо. С тълпи от шарени хора.  А есента....толкова зряла, обърната към себе си и красива. Топла. Дъждовна. Истинска. 
Там някъде намираш себе си. Намираш и Годо. Намираш и истината. И лекичко се пъхваш под одеялото. Подремваш. На топло. Да премине зимата. И сънуваш...сънуваш чаша чай, пъстра черга и малко дъжд. Сънуваш есента. Зрелостта. Себе си. И уж е преход, а не искаш да свършва. Стоиш така - с едното краче в лятото, а с другото - в заинатилата се есен. Но тръгваш. По часовниковата стрелка. За късмет. За да се върнеш тук отново след една година. И да гадаеш по падащите листа цветовете на душата си. Защото, между лятото и зимата, в онзи кратък мъглив сън, се криеш ти - целият. Оголен до дъжд, погълнал слънцето на лятото и готов за греяното вино. И Коледа. И всичко. Което си видял десетки пъти. И ще видиш още много пъти по толкова. Защото ти си ти. И си цялото човечество. И си  есента....

За възпитанието, любовта и общия чаршаф

   

http://www.flickr.com/photos/annamagal/5475036666/

Чудя се в кой момент хората решават, че след като живееш под един покрив с някого и го чувстваш близък, можеш да му повишаваш глас. Когато си нервен, ядосан или просто ти се спи. Кога започваме да вярваме, че щом спим на един чаршаф, можем да пропускаме думичките "ако обичаш", "благодаря" и "моля"?
    Не, не, не ме разбирайте погрешно. Не очаквам двойките да стоят в двата края на петметрова маса, да си говорят на "Вие" (макар че, казано под секрет, това винаги ми се е струвало много, ама много готино) и да правят секс на загасени лампи, облечени в дълги нощници. Аз съм  с всичките си ръце, крака, глави и прилежащи органи "За" прямите, открити, непринудени човешки отношения. Искрено вярвам, че "у дома" е онова място, в което си себе си, в което нямаш маска, не се страхуваш, че ще бъдеш наранен, в което има само спокойствие и чисто удоволствие. Но тук става въпрос за друго. Става въпрос за възпитание. Защото точно този тип възпитание не е свързан с другите, а с нас самите. Да поздравиш с "Добър ден" не е отношение към другия. То е отношение към самия теб. "Моля", "Благодаря" и "Ако обичаш" не са проява на куртоазия - те са проекция на вътрешния ми свят извън мен. Те показват, че много добре осъзнавам, че не съм център на вселената. И че докосването ми до твоя свят трябва да става много, много внимателно. Въпреки че използваме обща баня.
    Не разбирам кое е нормалното в това да се прибера у дома, на това свещено място, да видя най-най-най любимия си човек (трябва да е такъв, след като живея с него, нали?) и да започна да крещя. Щото къщата е мръсна. Щото колежката ме е ядосала. Щото клиент ми е затворил телефона. Щото съм била в задръстване. Щото светът е гаден. Щото не ме кефи подземния живот на картофите. Щото ей така, с 5 изречения, казани на по-високи децибели, мога да скапя вечерта на човека, когото твърдя, че обичам най-много на света. Понеже е "нормално" когато клиент ме изкара от равновесие, да вдигна скандал на мъжа се/детето си/майка си. Защото е толкова нормално заради някого, за когото хич не ми пука (Извинете. Клиентът е на първо място само в работно време) да нагрубя най-близките си. Да, нормално е, толкова е нормално, че вероятно е една от основните причини фармацевтичните компании да правят страхотен оборот от успокоителни (Да, ясно ми е, не употребявате. Само от онези, билковите, дето към тях не се привиква...).
    Толкова ли е трудно да си подредим приоритетите? Например - семейството ми е на първо място, работата на второ, чистата къща на трето, приятелите на четвърто (Т.е. - ако ме е ядосало детето, крещя в офиса, а не обратното..).Защото, това, че партньорът ми носи халка на безименния пръст, или това, че споделяме общо жилище не означава гарантиране на доживотни отношения. Всъщност, не означава нищо - нищо повече от това, че днес и известно количество дни преди това той е избирал да бъде с мен. В миналото и настоящето. А какво ще избере в бъдещето, предполагам, зависи и от мен. От това колко "нормално" се отнасям към него. Защото това не е избор който се прави еднократно и е за цял живот. Това е нещо, което се избира всеки ден. И се гради всеки ден. Защото, както пише в текста, намерен нейде из интернет пространството, който скоро дискутирахме с приятелка, "Нито една любов не умира от инфаркт. Отива си бавно, мъчително и безвъзвратно, опустошавайки душите ни. И няма невинни" (Моите искрени благодарности и адмирации към автора. След този цитат, каквото и да напиша, ще бъде лековато и не на място...)

Имам си моменти....

http://www.flickr.com/photos/kjcs/4612663237/

    Харесвам да бъда себе си. Харесвам вътрешния си свят. Понякога е по-вълнуващ от външния, по-интересен, по-истински...Там има едно специално място - харесва ми да мисля, че е душата ми. В нея влизат хора - понякога повече, понякога по-малко. Често защото аз ги искам там, но не винаги. Някои влизат тихо, като в храм, оставят или вземат нещо, и си отиват. Други остават завинаги. Някои влизат с кални обувки, събарят несъществени за тях неща, взимат нещо ценно и ми оставят блестящи стъкълца на негово място...
     Обичам да наблюдавам хората, реакциите им, отношенията им - твоите, моите, нашите, различни, еднакви, красиви посвоему или пък не точно. И не мога да спра да се чудя защо на повечето от нас им е толкова трудно да кажат "Обичам те", "Извинявай" или "Имам нужда от теб". Това са най-естествените човешки чувства, потребности, желания. И ги имаме всички - дали ги признаваме или не, дали ги обличаме в думи или се завиваме с юргана през глава и крещим "Няма те! Няма те! Няма те!", те са си там. А след като са там, защо влагаме толкова енергия да ги скрием? Да, съгласна съм - рано се научаваме, че боли, когато си отхвърлен. Боли, когато обичаш, имаш нужда от някого или се извиниш, а ти се присмеят. Боли, когато влязат с кални ботуши в душата ти и ти вземат слънчевото зайче. Но от това не се умира. Наистина. Умира се, когато цялото ти същество крещи "Обичам те", а ти просъскваш "Грозен/а си! Няма да си играя с теб!". Когато знаеш, че не можеш да дишаш без някого, а се обръщаш и затваряш вратата. Когато знаеш, че си сбъркал, а казваш "Така ти се пада!".... 
    Не, не съм на 13. И не, не съм отгледана в саксия. Не съм и Спящата красавица, та сега да се събуждам от вековен сън. И изобщо никаква красавица не съм, с калните следи из душата си. Някои ги чистя. Други си стоят - нарочно, да ме подсещат. Защото в отношенията между хората никога не е виновен само единият. Но така или иначе, няма да спра да повтарям "Обичам те",
"Имам нужда от теб"  и "Извинявай".
     Това ми създава неудобства. По-скоро, създава неудобства на околните. Понякога възприятията ни се разминават. Защото "Имам нужда от теб" не значи "Заведи ме на вечеря, а после у вас". Не значи и "Ще те чакам, докато остарея, сбръчкам се и ми умре кучето". Тцъ. Значи точно това - имам нужда от теб. Тук. Сега. Не утре, не когато ти е удобно, не когато се пенсионираш. Това, че не отговаряш на потребностите ми, не означава, че ще спра да те обичам. Просто си имам моменти. Съжалявам. Не умея да чакам. Извинете ме.....

"Докато смъртта ни раздели" - Гюнар Столесен

Купих си книгата от промоция на Сиела, благодарение на мнение, което намерих някъде из интернет, и което привлече вниманието ми. Търсех си книга за морето - нито повече, нито по-малко. Обаче, както често се случва, попаднах на нещо повече от разказ, който да ме развлича, докато лежа под слънчевите лъчи, или пък докато се мъча да забравя колко много ме боли изгорялата от лежането под въпросните лъчи кожа...
Ако трябва да съм откровена, не съм се сблъсквала твърде често със скандинавска литература. И може би затова (а може би съвсем не затова) книгата ме заплени - разкошен стил, образност, интересни идеи, хубав разказ. Въпреки лятото, морето и изгорялата ми дясна половина, през цялото време, докато я четох, вярвах, че съм в една страна с малко слънчева светлина, много студ и вятър и много, много алкохол. Като бонус разбрах, че в Норвегия имат и други имена, освен Свен Сигурдсон и Сигурд Свенсон...
Книгата е чудесна, но в нея има едно лошо нещо и това е краят й. Ако решите да я четете с представата, че е криминале, ще се разочаровате. Краят е написан все едно на автора са му оставали 5 дни работа по книгата, когато нещата рязко са се променили и той е трябвало да я завърши за 2 часа. Аз ви съветвам да забравите идеята, че "Добрият край оправя всичко", изобщо да забравите за края и просто да четете, наслаждавайки се на думите. Думите в книгата си струват. Наистина. А краят...може да бъде какъвто си поискаме...

"Гравьор на сънища" - Александър Секулов

Тази книга ми махна главата. До кръста.
Купих си я от промоция на Сиела на база на ревюто, което прочетох в Книголандия. Когато се прибрах с няколкото получени книги вкъщи, въпреки поне петте книги, които четях в момента, реших да разлистя тази. И се зачетох. Ей така, посред нощ, на балкона, включих си лампата и четох. Успях да кажа единствено "Намерих съкровище"...
Няма такава книга, наистина. Четох я безумно бавно, в продължение на седмици, по простата причина че няколко страници от нея уталожваха глада ми за четене в продължение на дни. Представяте ли си - моят неутолим, булимичен, наркоманиен глад за книги биваше потушен с няколко странички... 
Този път не бях тъжна, когато обърнах последната страница. Мразя да препрочитам книги. И знам, че ще прочета "Гравьор на сънища" още десетки пъти. Наистина.

"Кастинг за месия" - Петър Делчев

Купих си книгата от промоцията на Сиела за 24.05., заради ревюто, което прочетох за нея в Книголандия. Започнах я с огромни очаквания, които не просто се оправдаха, но и бяха пометени по всички параграфи. 
Книгата е мащабна. Не, книгата е чудовищна. Огромна като идеи, стил, размах. Преплитат се толкова размисли, разкази, нишки, толкова различни гледни точки.
 В началото я четох почти като енциклопедия - със спиране, обмисляне и опити за запомняне на толкова много неща. Грабващият интерес дойде някъде след средата, след въвеждането на всички сюжетни линии и герои, и оттам нататък четох бързо. Дори прекалено бързо.
Книгата е написана освен с невероятно умение, и с уникално чувство за хумор. Но определено не е за всеки - иска определен начин на мислене, за да бъде разбрана.
Ако трябва да избера 5 книги, които да са единствените, до които да имам достъп до края на живота си, това със сигурност ще бъде една от тях.
"Край на първа част" в края на книгата ме направи щастлива. А споменаването на памперсите за многократна употреба е само още един усмихващ ме бонус....

P.S. Ако някой има и може да ми даде назаем "Трънски разкази" и "Балканска сюита", печели (поне) една бира....

"Биография на глада" - Амели Нотомб

Открих Амели Нотомб с "Биография на глада". Ако трябва да  определя книгата с една дума, то тя е "различна". Различна от всичко, което съм чела. Няма начало, край, понякога и логическа връзка. Чете се на един дъх. Говори без емоции за страшни неща. Напипва странни струни и ги дърпа до скъсване...Уж биография на глада, а всъщност анатомия на порастването. Преплитат се толкова много мотиви, че понякога ми се налагаше да спирам след всяко изречение, за да усмиря летящите в главата ми мисли.
Това не е книга, подходяща за морето. Но е подходяща за всичко останало. Стига да не те е страх да видиш себе си в едно изкривено огледало....

Августовско

http://www.flickr.com/photos/stuckincustoms/5905355380/

Изпълнявам желания. Милион и едно.Малиново ми е...Тръпчиво. Леко влажно. Имам тръпки по кожата. Не от студ. От теб. Лято е. Рей Бредбъри. "Вино от глухарчета". Вино от други растения. Вино от мечти и илюзии.Очакване. Очакването, противно на общественото мнение, не е най-готината част. Планирането и мечтаенето, може би. Но очакването е онова, което те изпразва от съдържание и те кара да се чувстваш мъничък. Толкова мъничък, че да можеш да се изкъпеш в нечия сълза. Твоята. Моята. Сливат се неща, които не би трябвало.Или пък би. Но са закъснели. Закъсняло ли е нещо, което никога не се е случвало? А може би всичко си е на мястото. Застинало. Немърдащо. Затихнало. И утре пак. Всичко се е телепортирало на морето. В морето. У морето. Тук няма пясък. Има прах. Парченца от мечти. Които чакат. Светло е. Бира. И още една. Усещане за безвремие. И после, някак сюрреалистично, листата започват да падат. Листата на дърветата. Листата от папката. Листата...Всичко тече, всичко се променя. Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. Утре няма да е същото. Бъди тук. Сега. Утре е на една вселена разстояние....

Защо?

  Бях взела категорично решение да не пиша нито за политика, нито за каквито и да е "актуални" теми, с които много усърдно ме занимават "по телевизора", по една съвсем проста причина - тези неща не са ми истинските. Истинските са ми тези, които се случват вътре в мен. Или между мен и другите. Или между няколко от "другите". Обаче имам един голям порок - мисля повече от необходимото. Да, наистина е порок, и да, наистина ми пречи. Никой не е прокопсал от много мислене. Пък и позитивното мислене без позитивно действие е едно позитивно нищо, както някой умен човек беше казал. Но заради този мой порок понякога си преразглеждам позициите. Понякога си преразглеждам и категоричните решения. Както този път.
  Както винаги, ще започна от края. Не съм част от хората, които 9-ти ден протестират. Но това не значи, че не разбирам гледната точка на тези, които го правят. Не значи и че не приемам и не съм съгласна с част от причините, поради които една част от хората са там, навън...Защо не съм там ли? Пак заради този мой порок - защото започнах с мислене. Ако бях започнала с действие, щях да бъда там. Не знам кой подход е по-правилен, може би дори тези два подхода са двете страни на една и съща монета...Пък и съм само едно младо момиче, което не ги разбира тези неща...като Денерис-вие-знаете-коя.
  Когато гръмна бомбата "Пеевски" си зададох въпроса "Каква е разликата между това Пеевски да е председател на ДАНС и някой, който, образно казано, е управляван от Пеевски да е шеф на ДАНС?" Ми, никаква...освен наглостта в това да избереш този човек за тази позиция. Защо им е на новите ни стари управляващи да подхождат така нагло? Защо им е на хора, които са в политиката от десетилетия, да правят такива откровени....хм, дивотии? Нямам идея....и ето затова съм у дома, не на улицата. Защото не знам цялата история. И не знам колко високо някой иска да скачам, докато ме налага с тоягата и ме прави на маймуна...Имам, обаче, няколко варианта:
Вариант 1: На заден план на всичко това се случва нещо голямо. Толкова голямо, че изисква поне толкова голяма дандания. И тези мили хора, които случват това голямо нещо, много искат да изляза и да протестирам.
Вариант 2: Някакви хора си имат някакви уговорки, въртят едни пари, едни гласове, едни далавери, една власт...и в момента много искат да отида да протестирам.
Вариант 3: Нещата наистина са излезли извън контрол. И милите хора наистина са си помислили, че могат да правят каквото си искат. В този вариант аз искам да отида да протестирам.
Обаче имам малък проблем. Нямам никаква идея кой от трите варианта се случва. И дали се случва който и да е от трите варианта, или нещо съвсем различно. И няма как да разбера, защото сведенията, които получавам, са от медиите. А медиите не са мои, нито на хората, които протестират, нито пък на някой друг, на когото му пука за държавата. И затова медиите ми поднасят тази информация, която някой мил човек иска да достигне до мен. Е, да, опитвам се да си сглобя някаква картинка, търсейки максимално различни гледни точки, но не винаги ми се получава. Затова, за момента, не съм част от протеста - докато не разбера чии интереси ще обслужвам, като отида на улицата. Което по никакъв начин не означава, че упреквам хората, които са там.
 Но много държа и мен да не упрекват. Защото това, че не съм там, не означава че съм инертна, тъпа, не-част-от-"средната класа", "червен боклук", не-социално ангажирана и незаинтересована от бъдещето на държавата. Защото аз кротко, без да протестирам, откакто водя съзнателен личен и трудов живот, се осигурявам на пълна заплата, плащам си редовно данъците, не съм извъртяла каквато и да е схема, за да "прецакам държавата", чела съм Конституцията, гласувам на всички избори по съвест, не по политически убеждения, не планирам емиграция, не се водя "самотна майка", живеейки щастливо с не-законния си мъж, за да получа по-голяма еднократна помощ при раждане, дупча си билетче всеки път, когато използвам  градски транспорт, следя всеки брой на "Държавен вестник", за да знам какво се случва в държавата, нямам автомобил, регистриран на името на някой близък с увреждане.
  Не, не се соча за пример, за да ми кажете "Хвала на такива граждани!". Това е моят протест - срещу всички, които са част от "сивата" икономика - които по документи получават 4 пъти по-малко, отколкото в действителност, но нямат проблем да се оплакват, че баба им взема ниска пенсия; срещу всички, които обясняват, че града, в който живеем, е мръсен, но си хвърлят фаса на улицата; срещу всички, които не знаят нито в кой клас са децата им, нито с кого излизат, но са много заинтересовани за бъдещето им; срещу всички, които разделят хората според социалното им положение, етническия им произход, сексуалната им ориентация. Срещу всички, които ще пропуснат ден от протеста, защото имат уговорка да пият бира в един друг край на града...
Затова ви моля, не ми слагайте етикети. Единствените неща, нуждаещи се от етикети, са тетрадките на децата и пакетите месо във фризера. Моля ви, уважавайте гледната ми точка така, както аз уважавам вашата. И не ме карайте да вярвам във вашата истина. Полезно е всеки от нас да има своя. Няма никакъв смисъл да се разделяме на протестиращи и непротестиращи, етнически българи и малцинства, хомо- и хетеро-; средна и не-средна класа. Всички сме в общия кюп и хубава каша са ни забъркали...нека да излезем от нея заедно. И по-добре късно, отколкото по-късно....

"Любов" - Елиф Шафак

 

  Както неотдавна обещах, наваксвам с творбите на Елиф Шафак. Приятелка ми даде "Любов". И, както се очакваше, временно пренебрегнах останалите 5-6 неща, които четях. Заслужаваше си.
   Първо, съвсем неизненадващо, "Любов" е книга за любовта. Но съвсем изненадващо, поне за мен, това не е книга за романтичната любов, поне не съвсем. Това е книга за любовта във всички нейни измерения - любовта към родителите, децата, приятелите, религията, науката, живота, природата, да, и към партньора също. Но най-вече е книга за любовта към живота. И към самия себе си.
    Тук не открих онова пресъздаване на различни от нашите, и същевременно много близки нрави и обичаи, които намерих в "Чест". Нито пък това дълбоко психологическо звучене. Нито пък имаше такова откриване на самия автор, каквото има в "Черно мляко". Но тук намерих дълбоко вкоренени, истински, изконни ценности. И мъдрост. И някакво усещане за...чистота.
   Да, Елиф Шафак е "женски" автор, не очаквам мъжката аудитория да изпадне във възторг. Едно от предимствата на това, че съм жена, е че мога безнаказано да чета Елиф Шафак, Паулу Коелю и Хорхе Букай заедно с Кундера, Херман Хесе и Азимов, плюс Дж.Р.Р. Мартин, Ерик ван Лустбадер и  Рей Бредбъри, без да получавам неудобни въпроси. Е, да, питат ме дали съм "всеядна" по отношение на книгите. Почти, все още не съвсем. Но се мъча да достигна съвършенство във "всеядността". Когато успея да харесам и чиклити и любовни романи, ще ви се обадя. Непременно. Дотогава, при желание, можете да прехвърлите "Любов". Струва си.

Понеделник

     

photo credit: Geekr via photopin cc

Днес е понеделник. След малко по-дълъг уикенд. Вече е привечер и с най-голяма изненада установих, че от сутринта до сега съм употребила почти всички известни ми трикове за Голямото-оцеляване-от-понеделник-до-петък. Какво имам предвид ли?
    В началото на работния ден си направих кафе (за протокола, от половин година не пия кафе ежедневно. Пия понякога, за удоволствие. Част от Стратегията за оцеляване до петък...). Обядвахме с колегите в любимо заведение (За съжаление не ни се случва много често - веднъж-дваж в месеца, или когато тотално сме минали в състояние "в какъв смисъл?"...Какво е това състояние ли? Някой път ще ви разкажа историята, но в кратце е онова състояние, в което каквото и да те питат, отговаряш с "В какъв смисъл?" - до тук ти стига останалия интелектуален резерв....). В ранния следобед вече бях оформила в съзнанието си спасителната картина на следработно време, аз и по-добрата ми половинка, на големия ни балкон, с цигара и чаша вино в ръка (за протокола - не пуша от 2 години, а вино не обичам). В по-късния следобед се обадих на много-трудното-на-уговорки-мило-другарче за организиране на регулярното ни "виждане" (регулярно, защото е веднъж на полугодие - съвсем регулируемо и предвидимо). На прибиране от работа си купих бутилка скъпо вино. После се отдадох на час йога (забележете, не просто пуснах записа, казвайки на 10-тата минута "А бе що не си...имам толкова книги за четене", а цял час се разтягах и протягах чинно и почтително). После визуализацията на картинката с виното и цигарата се реализира (чувала съм, че визуализациите работят - тази проработи 100%-во). А по-после си поръчах и онези любими пилешки филенца в корнфлейкс (част от Стратегията за оцеляване през особено гадна седмица). И сега, в 20:19 ч., стоя, изразходила почти цялата си артилерия срещу един още несвършил понеделник. И се чудя какво по дяволите ще правя до петък? И имам само няколко извода:

  1. Ако продължавам така, до петък ще ме видите по телевизията. И не, твърдо няма да взимам Нобелова награда за литература. По-скоро ще бъда някъде в частта "Не сте толкова зле - вижте тази луда, луда жена".
  2. След като това изобщо ми се случва, след няколко години университетска подготовка и почти две десетилетия свободно време, инвестирано в изследването на темата "Как да избегна живота в стил "Оцеляване-от-понеделник-до-петък", значи нещо много, много се е объркало.
  3. Знам точно какво се е объркало. Знам,  макар и не толкова точно, как да го оправя. Обаче не знам защо изобщо се е стигнало до тук.

Какво се е объркало ли? Знаете ли, ако се обадя на специалист с този въпрос, веднага ще ме накара да му се обадя след седмица със строен списък с неща, които всеки ден съм правила, за да доставя удоволствие на себе си. 
Защо? Защото човек се мъчи да избяга от собствения си живото тук и сега (без значение от това дали иска да избяга до събота, или до онова много специално нещо, което ще се случи след няколко месеца, или до пенсия ), когато точно в това настояще, от което иска да избяга, не е обърнал достатъчно внимание на себе си.
Защо да си обръщаме внимание? Защото за да дадем нещо на другите, първо ние трябва да го притежаваме. Не можеш да дадеш нещо, което нямаш. Не можеш да дадеш любов, щастие, хармония, ако не ги носиш вътре в себе си. А за да ги имаш, трябва да си ги дадеш и създадеш. И защото, "тук и сега" не е глупаво клише. Тук и сега е единственото, което притежаваме. И то трябва да е най-доброто, на което сме способни. Което не се получава с "Чакай, ще бъда добра в събота"....
  Какво искам да кажа с всичко това? Да, със сигурност очаквам в коментарите още няколко идейки за приятно изкарване на работната седмица. Но не, не това е основното. Основното е точно ей сега да си помислите какво искате да правите, да имате, да ви се случи. Да станете от дивана (да, виждам ви какво правите) и да отидете да си го случите. Защото го заслужавате. Защото сега му е времето. Защото точно в този момент вие сте единствения човек във Вселената, който има значение....
  Какво ще направя аз ли? Естествено, ще посегна към купчината с чакащи книги. Но освен това ще вляза в онзи кратък период на регенерация, в който мъжа ми геройски стиска устни и мърмори мантрата "Ще й мине, пак ще ям топла храна, все нещо ще остане в кредитната карта. Ще й мине, пак ще ям топла храна.....". 
Довиждане. Бързам. Имам среща със себе си..... 

"18% сиво" - Захари Карабашлиев

    

 Не знам дали съм правилният човек за коментар на тази книга. Много дълго я мотах в периферията на съзнанието си, отказвайки да я прочета. Защо я мотах ли? Защото, обикновено, когато отвсякъде ме залива посланието "Колко е готино туй нящо!", се оказвам ужасно, ужасно разочарована. И колкото повече се опитват да ме убедят, че "нящото" е готино, толкова повече отказвам да го потребявам. Някак си съм се имунизирала срещу този тип реклама, явно, за съжаление на всички, на които им плащат, за да я създават.

    Е, сдобих се с книгата, използвайки мартенското намаление в "Сиела", за което вече споменах. И...не мога да си кривя душата, книгата ми хареса. Стилът е особен, изказът е много силен, минималистичен, точен. Аз лично слагам книгата в собствената си графа "модерна проза" - тук е всичко, което много ми харесва, има необичаен стил и представяне на идеята, и почти няма история. Е, не че обективно я няма, просто тя е някакъв фон, на който се разиграват истински важните неща - усещания, мисли, човешки вселени...Не очаквайте "история" и "разказ", поднесени от "майстор-разказвач". Но това изобщо, изобщо не пречи да имам желание да прочета книгата още веднъж. 

     Явно, въпреки всички положени усилия, няма да мога да избягам от общия хор гласове, изказващи се относно "18 % сиво" - препоръчвам!

Искам още!

   

http://www.flickr.com/photos/stickerhelsinki/950840421/

 Скоро прочетох индианското пророчество, гласящо "Когато последното дърво бъде отсечено, последната река - отровена, когато последната риба бъде уловена, само тогава ще разберете, че парите не могат да се ядат."

Да, ще разберем,и ще бъде твърде късно. Защо не можем да го разберем още сега?

     Оглеждам се и навсякъде виждам свръхконсумация. Ненавиждам я. Във всичките й форми. И въпреки това съм засегната от нея. Да, доста по-малко от средностатистическите хора (и хорки), но все пак....

   Не мога да разбера откъде идва ненаситният ни стремеж да притежаваме. Колкото повече, толкова повече. Искам да притежавам родителите си, децата си, мъжа си, къща, няколко коли, пълен гардероб, няколко телевизора последен модел, телефони по-последен модел от последния, времето и вниманието на всички, огромна банкова сметка, поне 500 лака за нокти, доживотен абонамент за фризьорския салон и...а, да, обещание, че никога няма да имам целулит....Защо? Защото....(моля някой, който има отговор, да завърши изречението). Аз нямам отговор. Стандартното обяснение - за да имам сигурност, не ми е достатъчно. Първо, сигурност няма. В почти нищо....никога. Второ, 40-те ми чанти ми дават сигурност единствено в това, че никога няма да знам къде ми е червилото и че пространството у дома никога няма да ми стига. Друг отговор - "За да изглеждам готино" - ами, всъщност, и една рокля ми стига, за да изглеждам готино. Няма как да навлека всичките 30 едновременно, нали? А и хората обикновено са заети с това да мислят дали те са готини, не дали аз съм готина. Уверена съм, че 98 % от хората, с които съм се видяла днес, изобщо нямат спомен нито за това как  съм била облечена, нито за това дали съм изглеждала по-готина или по-малко готина от обикновено. Сигурна съм, че и 85 % от хората, с които прекарах 9 часа днес, не биха могли да си спомнят. Други отговори? Аз нямам...

   Какво имам ли? 1 чанта. Да, една. Не защото нямам възможност да си купя. А защото това, за което служи чантата, е да ми събира нещата. Като спре да ми служи, ще си купя нова.

  Друго? 10 чифта обувки. Да, за всички сезони общо+ кецовете и маратонките. (За справка, имам два крака. В един и същ момент ми трябват само два броя обувки. По възможност еднакви).

 Още? Една мъничка преградка в гардероба за дрехи.*2 - за летния и за зимния сезон. За справка, мъжът ми има повече дрехи от мен.

 И друго? 5 броя козметични продукти+3 измивни. И те са ми много, но има неща, от които даже аз не мога да се откажа. Останалите ми 3 524 броя шишенца с чудотворни моментално-повдигащи-самочувствието шарени бурканчета заминаха в небитието в момента, в който си дадох сметка кой има далавера да се заривам с козметика. За справка - не  съм аз. Нито кожата ми. Нито кредитната ми карта.

   Не ме разбирайте погрешно - това не значи, че сумата пари, която отиват  за гореизброените неща, е задължително по-малка от тази, която харчат хората, отдали се на свръхконсумация. Не тръбя, ама изобщо, в защита на идеята "Да си къткаме паричките, 'щот...нали..." И аз не знам какво "нали". 'Щото ще ми дадат сигурност. Че като се запътя към....онази безкрайна библиотека, ще има с какво да си взема ВИП ложа....

 Всичко това не значи, че не съм се поддала на желанието да имам...Съвсем скоро си счупих телефона. Да, онзи скъпия дето въобще не трябваше да си купувам, ама нали съм готина...Не можах да се прежаля да си купя обикновен евтин телефон със зелена и червена слушалка. Но съм горда от себе си, защото си купих по-малко готин телефон. И ще го пазя повече. Защото за да се произведе следващият, който ще трябва да купя, ако счупя и този, ще трябва да се открадне от храната на децата ми. Не, не ми излизайте с номера, че ако не го купя аз, ще го купи някой друг. Както и да го гледам, все ще съм спестила един телефон, въпреки милиардите, които се влагат в това да ме убедят, че колкото по-нов телефон имам, толкова съм по щастлива. Защото, като обърнем огледалото и се погледнем, ама истински, знаете ли какво ще видим? Нещо като Джаба Хътянина. Да, не сме красиви. Но можем да работим над себе си. И да възпитаме децата си в правилните ценности - не ти трябва най-готината кукла, а най-готината майка. А най-готината майка не е тази с най-готината чанта. А тази, която си играе с теб със собственоръчно ушитата парцалена кукла и слуша супер-интересната-неповторима история за Иванчо от съседната група в детската градина. Всеки ден. По много. Това са неща, които не можеш да притежаваш. Но можеш да изживееш...

  

За теб

        Мила приятелко,
     Виждам, че имаш камъче в обувката и те боли. Мислиш ли, че ще ти мине, ако ме обидиш, ако ми кажеш, че съм грозна, тъпа и незначителна? Бездната в душата си не можеш да запълниш със злоба, шоколад или дори с най-готината нова рокля. Или кола. Или парцел на Луната. Ако имаш нужда от усмивка, съвет или просто някого, на когото да разкажеш - тук съм. И аз си имам камъче в обувката и си го нося. Но ако си мислиш, че ще стана малка, тъжна и незабележима в усилие ти да се почувстваш голяма, силна и велика, няма да ти се получи добре.
    Мислиш ли, че можеш да ме одраскаш там, където никой преди теб не се е сетил? Така като ме гледаш, мислиш ли, че можеш да ме надприказваш? Че можеш да ми кажеш нещо саркастично, което не съм чувала? Прочети ме пак - тази игра аз съм я измислила. И няма да я играя с теб - не е достойно да се рита паднал човек. Когато се изправиш и си себе си отново - на разположение съм. Тогава ще поиграем. Но само когато видя огънчето в очите ти. Сега е безсмислено - цялата си нокти. Ще си развалиш маникюра.
    Дали няма да ти стане малко по-добре, ако ти се усмихна? Или ако ти се усмихнеш? Или ще си го мерим до края на времето? Мъжете си го мерят, мила, жените вървим заедно. И когато една падне, падаме всички, а не се извисяваме заради нейното падение. Нашите войни са други - ние надскачаме себе си, а не се надскачаме една друга. Нищо за мерене нямаме - всичко ни е скроено и ушито. Душите ни, обаче, са там горе във звездите - пази и своята там, тя няма място долу.
    И повече не се опитвай да ме настъпиш по мазола. Животът ме е ритал достатъчно, за да се науча, че трябва да ме е страх от неговите шамари, не от тези на хората. Не се опитвай, нищо не печелиш. Ако аз падна, ти не ставаш по-висока. Но ако аз порасна, можеш да пораснеш и ти - хвани се за мен и нека го направим заедно...
    Мила приятелко, помисли си пак защо съм в живота ти - за да си опитваш зъбите върху мен, или за да се опреш на мен, когато не знаеш кое е горе и кое - долу. Когато те видя отново, ще знам какво си отговорила. А в отговора ти има цял един свят - и целият е твой. Помисли си какъв го искаш за себе си. Аз съм част от другата страна на уравнението....

"Аномалия" - Людмила Филипова

         Харесах Людмила Филипова още когато прочетох "Анатомия на илюзиите" и си обещах, че ще чета всяка нейна книга. А аз си спазвам обещанията. После четох "Червено злато" - наситено, тежко, емоционално; после, дълго отлагайки, "Стъклени съдби". Тук вече бях напълно наясно, че Людмила не е Разказвач, но е от онзи тип писатели, които винаги свързвам с Майкъл Крайтън - тяхната гениалност не е в сюжета, героите, диалозите...а в идеите. Тези хора си правят домашното, проучвайки дълбоко дадена тема, и сядат да развият в книга брилянтните си, най-често радикални, идеи. Малко се разочаровах от "Мастиленият лабиринт", малко повече от "Антихтонът на Данте", но все пак съм дала обещание - ще чета всяка книга. И не сбърках :) 
        Милото офисно другарче по книгочетене ми даде "Аномалия". Тук Людмила Филипова е разгърнала идеите си наистина чудесно. Книгата ми беше много интересна и като сюжет, и като внушения, и като храна за разсъждения. Защото това е всъщност основното, което получавам от нейните книги - перспектива, за която никога не съм се сещала, която, обаче, щраква абсолютно напасвайки се в пъзела на житейските ми представи. И ми осигурява часове мислене, което е горивото, на което се движа. Препоръчвам!
Следваща спирка - "Печатна грешка"....

Границата

photo credit: gaspi *yg via photopin cc

     Чудя се дали боли, когато човек преминава границата, която сам си е поставил по скалата етично - неетично, морално - неморално, правилно - неправилно, добро - лошо. Или пък всъщност човек никога не преминава тази граница - само я премества в посоката, която му е удобна в момента.
     Не че и аз не съм се опитвала да премина своята, но дотук не съм успяла. Дори и за сравнително дребни неща, като дупченето на билетче в автобуса - за две години са ме проверили веднъж по великия маршрут от три спирки, по който пътувам. Но не мога да не си продупча билетчето. Всеки ден. Защото това е моята част от сделката. За да се возя, трябва да си плащам. Дали от другата страна изпълняват своята част от сделката на 100% и качествено, е една друга тема. Не по-малко важна, просто друга тема. И изводът от тази тема не променя моето задължение. Точка. И предпочитам да се откажа от благата, които би ми предоставило изместването на границите ми, пред това да се гледам трудно в огледалото. Или да се позная в текст като този.
       Не говоря за хора, чиито граници по начало са различни от моите собствени. Всеки разполага с моралните си категории както намери за добре, стига да не пречи на останалите. Това, че за някого е морално и добро нещо, което за мен не е, е ОК - kein problem. Говоря за друго. За това как някой измества постепенно своите разбирания така, че и сам не усеща какво прави - като жабата, която се сварява в постепенно нагорещяваща се вода.
     Доста е странно (страшно?) да наблюдаваш хора, които познаваш от години, как успяват да преместят границите си в такава степен, че се превръщат в не-себе си. Прекарваш известно време всеки ден с един човек и знаеш какви са възгледите му, изненадите му, обичаните от него неща, какво му доставя удоволствие....и в един момент всичко това се усуква и премества, защото вече не е политически изгодно. Властта (в пространството или в главата му) е друга. И той става друг. Започва да се подиграва на нещата и хората, които до вчера е уважавал, започва да използва приятелите си и обичта им, за да измие ръцете си пред някого. Или пред себе си.
     Не страдам кой знае колко от тази трансформация - винаги съм имала щастието да съм достатъчно свободна и да мога да избирам сама хората, с които живея, общувам и работя. Та, ако трансформацията започне да ми пречи, с този човек ще се разделим. Но ми е интересно как той ще се раздели със себе си. И какво ще стане една сутрин след 30 години, когато той се събуди с прозрение и иска да извика "Спрете света, искам да сляза. Последните 30 години не бях себе си и правих неща, които не исках. И живях един живот, който не беше моят. Може ли да опитам отново?" Ми не, не може. Това е най-страшното на този тип избори - увличат се един друг и като започнеш, не можеш да спреш. И живееш техния живот, животът на погрешните си избори, а не твоя собствен.
    На мен лично тази перспектива не ми допада, ама никак. Да не кажа, че ме ужасява. Предпочитам да имам своите притеснения, да си понасям последствията от това да кажа на хората с повече власт от мен "Не ме кефиш нито ти, нито нещата, които вършиш", отколкото да изритам два пъти проформа срещу ръжена, а после да започна да се сливам постепенно с това, което не харесвам. И затова живея собствения си живот - с моето мнение, моите правила и моите разбирания. Да, това ми носи проблеми и да, много съм горда, че ги решавам. Но съм тук и сега - себе си, истинска, такава, каквато аз мисля, че трябва да бъда.
   Избягвам да коментирам изборите на другите. Старая се да говоря само за моите собствени. Но може би все пак ми е жал за човека, който изгуби себе си сред всички останали. Тъжно е, нали? Или?

"На изток от запада" - Мирослав Пенков

       Преди малко дочетох "На изток от запада" на Мирослав Пенков. Купих си я заедно с още няколко книги от промоцията на Сиела за 3-ти март (моите адмирации за чудесния жест от тяхна страна), по препоръка на Книголандия (напоследък съм пристрастена към техните ревюта). На няколко места прочетох хубави отзиви за книгата, но някакси не очаквах кой знае какво - начела съм се на произведения на родна тематика, които или ми обясняват колко сме тъпи, мързеливи и нещастни, или пък колко сме велики, трагични и неразбрани. Не съм съгласна и с двете твърдения и очаквах да прочета нещо, което за пореден път да ме ...хм, разгневи. Е, не се получи. Книгата е великолепна. Разказите, поне за мен, са умопомрачителни,  буквално - напипани са всичките ми болни места по темата "България", разръчкани са и сега ме болят, все едно съм бита. Стилът е чудесен, различен по своему във всеки разказ, но все еднакво добър. Не можах да чета по повече от един разказ на ден, поради емоционалната наситеност, с изключение на един-два разказа малко след средата, които, признавам, не харесах, а единия дори и не разбрах. Но тази книга издигна нивото на съвременната българска литература на неподозирано високо ниво в моите очи. И, надявам се, не само в моите. Защото заслужава да бъде прочетена, почувствана, преживяна и осмислена. И ние я заслужаваме - да я изстрадаме, да си спомним, да си извлечем поуките и от утре да бъдем по-добри - за себе си, за близките си и за Родината си (да, дори и това да включва съседа с бормашината).
Мен ако питате - не пропускайте тази книга. Толкова е...нашенска, че те хваща за гърлото. Мен ще ме държи още дълго...

Там ли си?

http://www.flickr.com/photos/ivanavasilj/7534072088/

Пак ми се е загнездило едно въпросче в съзнанието. От тези, малките въпросчета, не за Живота, Вселената и Всичко останало (защото на този му знаем отговора)...
Защо не мога, дори и само статистически и вероятностно, да доживея до дълбоки старини, без нито веднъж повече да видя онзи мой много специален приятел, който фигурира почти във всяко нещо, което напиша.
Ако питам някоя приятелка над чаша топъл шоколад, ще получа някакъв отговор от сорта на това, че причината да не мога да изкарам живота си без да виждам въпросния субект (всъщност си е цял обект, но да не издребняваме) е същата, поради която се появява в повечето мои постове - нещо от сорта на 42...но не точно, по-скоро към 63...
Ако питам самия него или пък мъжа си, отговорът ще отиде в статистики, вероятности, изчисления, теории и ще ме загубят още на втората начертана схема.
Аз обаче със статистиката имам проблем, откакто се познаваме - все ми е едно дали шансът нещо да се случи е 10, 90 или 23 процента - на мен или ми се случва (100%), или не (0%). Досега не ми се е случвало да ме навали 76 процента...но не ми обръщайте внимание....Скоро чух думата "наукообразно". Бих я приложила към статистиката. Definitely.
Та разсъждавам си аз (ама ако знаете колко хубаво си разсъждавам - слагам си очилата и изглеждам една такава умна и сериозна, а пък в главата ми едни неща бълбукат....сигурно ми се давят паяците....) над въпроса, обаче нямам никакъв отговор. Защото с въпросният субекто-обект се виждаме рядко. Ама много рядко. Толкова рядко, че понякога си мисля дали не ми е въображаем приятел. Не че принципно има проблем...ако си на 5. Ама като си на няколко пъти по 5....Представяте ли си? Четат ме някакви хора, а пък аз пиша ли, пиша за въображаемия си приятел...Creepy.
Както и да е, на този въпрос явно няма да си отговоря. Но защо има хора, отношенията с които са строго зависими от броя на "вижданията" ми с тях, и има други, които мога да не виждам и с години, но да са ми все толкова скъпи, важни и общуването с тях да е естествено и лесно като дишането? Или просто виртуалната комуникация все повече и повече нахлува навсякъде, измествайки потребността ни от реална такава?
Аз по принцип харесвам виртуалната комуникация - позволява ми да обменям информация, мисли, емоции с хора, с които трудно напасваме графиците си за "жив контакт". Виртуалното общуване не замества реалното - напротив, промъква се в пространството, оставено свободно от реалното общуване. Днес ни се налага да работим и опресняваме информация с темпове, немислими преди няколко десетилетия. Но денонощието ни не се е разтегнало - няма как времето, налично за каквото-и-да-е да не е намаляло. И не виждам драма във виртуалната комуникация, докато си даваме сметка, че е виртуална. Докато не я бъркаме с реалната, очи в очи. Докато не започнем да вярваме, че правилата и ползите са едни и същи.
Защото, в крайна сметка, е важно да има общуване. Да обменяш емоции и мисли, погледи и докосвания, думи и мълчание. Драмата идва, когато общуването го няма. Или дори когато нуждата от общуване я няма - когато си център на вселената си, но в нея няма нищо друго. Когато нямаш коректив, друга гледна точка и някой, който да те срита по кокалчето, когато паднеш и забравиш, че трябва да се изправиш. Защото ритането по кокалчетата е много, много по-важно от викането "'Айде наш'те". Да си давам кураж мога и сама. Но да се наритам едно хубаво и да се измъкна за собствената си коса като Мюнхаузен, не мога. За тази цел имам цяла вселена от чудесни хора, на които съм изключително благодарна. И нося частичка от света на всеки един у себе си. Независимо дали се виждаме често, по-рядко, или почти никак. И независимо дали последно се видяхме, чухме или писахме. Или просто се сетихме един за друг. Понякога и това е достатъчно....

Outside the box

http://www.flickr.com/photos/56695083@N00/4549053214/

Обещах на будната си авторска съвест, че ще пиша (Благодаря, Б.!). И пиша, ей ме на (или, както биха казали на село, те ме те).

Избрала съм си професия, свързана с контактуване с много, много хора. Избрала съм я съвсем съзнателно и изобщо не се оплаквам. Но този човекопоток по време на работния ми ден си има последици, една от които е това, че в неработното си време предпочитам да съм в компанията на определен брой внимателно подбрани от мен индивиди. Ако пък нещата в офиса са били достатъчно тежки, ми се иска просто да съм на някое тихо и тъмно място (не ми се получава, на тъмно имам проблеми с четенето и ...ъ...да де, малко ме е страх....).

Напоследък обаче, поради различни паралено протичащи в живота ми процеси, се налага голяма част от свободното си време да изкарвам, придружена от хора, които не съм си избирала сама – ей така случайно сме се паднали в съответния куп. По принцип много често имам сблъсък на светогледи с хора, с които случайно сме се озовали на едно и също местоположение, свикнала съм – по-различна съм като характер, емоция, експресия и брой прочетени книги. Какво общо имат книгите, ли? Човек го разбира, когато за пръв път се разпознае и абсолютно се припознае в два главни героя на две книги. С един малък проблем – героите са на двата различни полюса, по всички възможни скали – и всеки един от тях си ти самият, ама 100%-ово си ти. Не, не е раздвоение на личноста, нещо от мастилото е – за сега, недиагностицируемо...

И така, срещайки се регулярно с хора, с които не съм избирала да се срещам, излизам от зоната на комфорта си доста по-често, отколкото ми се иска. Напускането на тази зона обикновено е полезно, а на някакъв интервал от време си е направо задължително. Но напоследък лекичко започнах да имам чувството, че светът ме е стоварил някъде и се върти без мен. Благословена съм с това роднините, колегите и приятелите ми да са много мислещи, знаещи и търсещи хора. И си живеех в кротката идилия на мисълта, че светът е станал по-добър и по-уютен, хората четат книги и не гледат сериали, в които някой се смее на заден фон, за да те подсети да се посмееш и ти. Мда, а мармотът...знаете...Всъщност се оказа, че светът изобилства от хора, които знаят всичко, или почти всичко (например – учителка съм, затова знам всичко за децата; футболист съм, затова знам всичко за спорта, инженер съм, затова знам всичко за видимия свят). Ами аз пък съм просто едно....дето и аз не знам какво е точно, сигурно затова всеки ден се убеждавам, че почти нищо не знам – нито за децата, нито за спорта, нито за подземния живот на картофите . Обаче, аз искам да науча. За разлика от тези, които всичко си знаят.

Интересно колко различно реагират хората, когато ги накараш да правят нещо, което не харесват и не разбират, но пък по някакъв начин зависят от теб и трябва да го свършат. Видях човек (шапка му свалям, наистина), който каза „Не ме кефите, не разбирам какво ме карате да правя, тези неща са ми абсурдни, обаче щом се иска от мен, ще направя всичко по силите си” – и наистина направи всичко по силите си. И до него, друг човек, който с най-широката си усмивка, обяснявайки как няма никакъв проблем, саботираше всяка една възможна (че и невъзможна) част от дейността. Колко много сила се изисква, за да кажеш, че човека отсреща иска от теб абсолютни тъпотии, и колко е лесно да стоиш, да се усмихваш и да проваляш всичко тенденциозно, привидно правейки усилия.

Видях хора, неизлизали от комфортната си зона от години, понеже статута им позволява да прекъсват всичко, което не им харесва, още в зародиш, изглеждащи като мумии, оперирани за отстраняване на емоциите преди десетилетия, да говорят с треперещ от чувства глас и, да, да плачат. Видях и двойка, която би трябвало да е образец на семейното щастие – (Ще познаете ли?) – като чифт идеални съквартиранти са...Видях любимия човек в нетипична за него светлина, която ме накара да го обичам още повече (мислех, че е невъзможно. Но всеки ден се убеждавам, че можело още мъничко...), видях и хора, които без да искат отплата, или благодарност, или дори съдействие, се мъчат да направят живота ти малко по-лесен...и да ти дарят частичка щастие, не защото това е професията им, а защото това е призванието им.

Видях много и различни хора в нетипични и за мен, и за тях ситуации. Интересно ми е те пък как ли са ме отнесли в съзнанието си....Интересно ми е дали хората са наистина такива, каквито ние си мислим, че са, или пък всеки от нас живее в паралелна реалност, населена със сенки на останалите, образувани от нашата мисъл за тях. Много неща са ми интересни, Но за известно време се връщам в зоната си на комфорт – за да премисля, смеля, разширя, и да изляза пак. Излезте и вие – уморително, но любопитно е. А любопитството уби котката, казват...за хора нищо не се споменава.... 

"Чест" - Елиф Шафак

Както обещах когато разказвах за „Черно мляко”, започнах да наваксвам с пропуснатите от мен книги на Елиф Шафак. Милото ми офисно другарче ми донесе „Чест”. Е, оказа се, че с „Черно мляко” само съм повдигнала завесата на един титаничен, чудовищен, чутовен талант на разказвач. Елиф Шафак е точно това – Разказвач. С главна буква.

Въпреки няколкото доста слаби момента, които стояха като закърпени на фона на историята (сякаш някой я е пришпорвал, когато ги е писала) и въпреки няколкото безумни смислово-правописни грешки, книгата е чудесна. Силна история, хубава идея, майсторски разказ – от онзи тип домашно – уютно разказване, все едно си се сгушил в скута на баба и слушаш история – малко мистика, малко любов, малко история, малко страшничко, малко смешничко. Накъдрено с толкова детайли, орнаменти, емоции, аромати, препратки, странно-старинни думи, че все едно историята се случва на теб. Вярвате или не, историята така ми влезе под кожата, че мога да я разкажа от първо лице, нищо, че няма и най-малкия шанс да ми се случи нещо подобно. И съм сигурна, че повечето от хората, прочели тази книга, ще ви кажат същото.

Елиф Шафак определено се издигна много много много в личната ми класация и отиде малко след Карлос Луис Сафон. Заредила съм „Любов” в непосредствения списък на чакащите (там има подбрани само около 100 заглавия), така че, до нови срещи с Разказвача.

Хайде да си останем приятели!

photo credit: radioher via photopin cc

    Трима мъже са ми разбивали сърцето. И с нито един от тях не съм била в „романтични” взаимоотношения. Двама бяха мои приятели, а третият...е, все още ми е роднина. Какъв е изводът дотук? Много щастлива съм в любовта. А приятелството е друга бира.

                По принцип избягвам да дефинирам любовта. Когато обичам някого, го обичам, и толкова...Имам си отделен вид любов за всеки човек, когото обичам, затова никой не страда от намалено количество заради някой друг – просто са с различно „качество”. И затова смея да твърдя, че разбиването на сърцето ми от горепосочените особи боли поне толкова, колкото несподелената любов (от оная, другата).

                Бях много малка, когато се запознах с №1 – естествено, бяхме съученици. То не беше приятелство, то не беше чудо...Бяхме като залепени, споделяхме си всички мисли, сънища, мечти. Писахме си писма (една ли, две ли години), докато той беше в чужбина. Спорехме за политика, за щастието, за бъдещето. Обсъждахме наивните (и не толкова наивните) си влюбвания, живота, семейството. Той беше първият човек, с когото запознах бъдещия си съпруг, след като го срещнах. Е, когато той срещна бъдещата си съпруга, нещата приеха малко по-различен вид. Разбираемо, казах си, ще отмине, а после ще започнем да излизаме по двойки. Да бе, и един мармот ще ни налива вино.....След прекъсване от няколко години, направихме опит да се видим – беше адски неудобно, измъчено и ...едностранно. Въпреки всичките ми мелодраматични и почти малоумни опити да не виждам това, което виждам, до мен стоеше не просто различен човек, а противоположен на това, което си спомнях.  (Първо изключение от правилото „Човек никога не се променя”). След още много години пауза, скоро, по странно стечение на обстоятелствата, с това другарче виртуално спорехме за политика. Дали беше като едно време? Да, и мармотът ни заливаше с шоколад...Всяка усмивка беше обещание за убийство.

                Дали боли? О, и още как. И ще боли още много. Но се свиква. С времето. Почти...

               

                С №2 също бяхме съученици. В гимназията. Демек – по-големи, зрели и други...Учехме заедно за кандидатстуденстки изпит. Ходехме заедно на театър, клубове, заведения. Спорехме за политика, за живота, за мечтите. Държа ми ръката и ми бърса сълзите, когато моето момче отиде войник. Аз направих същото, когато в неговия живот имаше драма. Какво стана ли? В един момент д(р)амата не ме хареса. Отново измъчен опит за закрепване, няколко боязливи, изпълнени с надежда телефонни позвънявания от моя страна, един пълен с отчаяние sms...и толкова. Оказа се, че отдавна всичко е свършило, просто аз не съм разбрала (сигурно съм си говорила с мармота).

                А №3? Много близък роднина, когото обичах много-много-много. Какво стана, ли? Ще познаете ли? Мда, ожени се, замина за чужбина и дълго и упорито се опитваше да забрави какво точно е оставил в България...Как забравяш семейството и приятелите си, ли? С гняв, с много гняв. Чувам оттук-оттам, че съм била виновна за нещо...Писах, писах, ръката ми се откачи от писане – отговор-никакъв. И мармота дори го няма.

                Какво е общото? И тримата са от мъжки пол, и тримата вече ги няма в живота ми, и трите пъти след появата на Жената. И тук ми е големият въпрос – ние, жените, ли сме толкова ревниви, че не Му позволяваме да има някакви взаимоотношения, които не ни включват? Те ли, мъжете, имат толкова малки душички, с място само за една значима и важна жена? Или, най-ужасното – наистина не може да има междуполово „само приятелство”?

                Знам, че и тримата ще прочетат. И ще се познаят. И няма да го признаят, ако ще всичко да им зависи от това. И това вече няма значение. Счупените неща, казват, не можели да се залепват....

                Да, ясно ми е, че понякога хората просто се раминават, надрастват, различават. Менят се интересите, средата, потребностите. С много жени съм се разминала така – и никога не е имало драма. Да, някои ми липсват, сигурно и аз липсвам на някои, за други ме е яд, че не съм вложила достатъчно усилия...но драма няма. И болка няма.

                Този път нямам отговори, ама никакви. Но имам решение за себе си – нямам приятели мъже. С изключение на онзи, много специалния. С когото не викнахме мармота нито когато аз се запознах с Него, нито когато той се запозна с Нея, нито никога. Защото истинската любов (независимо от кой калибър) е винаги споделена...

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” - Джуно Диас

     Отдавна се чудех дали може да има бележка под линия на бележката под линия. Оказа се, че може – в „Краткият чуден живот на Оскар Уао” си е съвсем, съвсем нормално – бележки под линия колкото искаш...Не, никак не са досадни, напротив. Само ми беше лекичко тъжно и гузно, че имаме нужда такива неща (като част от историята на Доминиканската Република, например), да ни се дообясняват непрекъснато.

     На корицата има цитат на Observer – „Такова добро писане се случва, ако сме късметлии, веднъж или два пъти на поколение.” – е, при цялото ми уважение, ще си позволя да не се съглася. Не че писането е лошо – изобщо не е, но поне у мен е далече от предизвикването на такива възторзи.

    Историята е увлекателна, похватът на писане и стилът на автора си струват, има много (поне за мен) интересни неща от историята и културата на Доминиканската република, които сами по себе си са предостатъчно основание да се отдели необходимото време на прочитането на книгата.

Дали си струва четенето? Да, определено.

Дали бих прочела още нещо от Джуно Диас? Със сигурност.

Но ако трябва да изберете само една книга за този месец, бих ви посъветвала да помислите пак, преди да изберете „Краткият чуден живот на Оскар Уао”.

Аз ли? Аз съм.....

photo credit: Pink Sherbet Photography via photopin cc

Преди години един мой приятел (приятел е твърде...неточна дума. Не ми е приятел. Отделна категория, за която нямам точна дума, ми е. От онези, които можеш да не чуваш с години, но ако ти се обадят в 3 часа през нощта от другия край на България, ставаш и палиш колата без въпроси. Нищо, че не можеш да шофираш. От онези, за които би си отрязал крайниците. От онези, за които нямаш категория. Може би пък точно това е приятелството, а онези, другите, не са истински, знам ли...отплеснах се, нали?! )...Та преди години ми каза, че съм цинична. В което няма нищо лошо, нищо странно...освен това, че 15 минути по-рано двама напълно непознати ми казаха, че съм крайно мелодраматична. Оттогава си блъскам главата над това – винаги съм поставяна в една от тези две крайности – никога някъде между тях. И аз съвсем не знам къде съм...

            От малка не си падам по празниците.Едно ми е такова...фалшиво. Лицемерно. Всички сме бели и добри. Даваме си прошка. Ядем до пръсване и си правим абсолютно ненужни подаръци. Какво точно празнувам на рождения си ден, м? А на годишнината от сватбата? А на...хм...днешният „празник на любовта”? (Ако се чудите как празнуваме – аз очевадно пиша, а мъжът ми не-толкова-очевадно гледа футбол и яде фъстъци. Всеки по своему празнува края на работния си ден).

Хубаво било да има поводи за празник. Защо ли? Защото делниците ни са празни. И пусти. И еднакви. И ни трябват някакви странни празници, дошли от другия край на земното кълбо, за да ни напомят, че това, дето живеем с него, не служи само за да ни сменя крушката/носи заплата/пере чорапи. И няколко подаръка, за да се усмихнем.И поне няколко празника накуп + чувал подаръци, за да си кажем, че се обичаме.

Ми...съжалявам, не ми е празнично на някакви предварително отбелязани в календара дни. Празнично ми е, като дойдат приятели на гости, сготвим си нещо вкусно и се забавляваме. Или когато непланирано купя подарък на някого, когото обичам. Или всеки един ден – защото съм жива, здрава, обичана и съм точно тук точно сега. Днес не ми е празнично заради милионите сълзливи грозни подобия на сърчица, нито заради хилядите сърцераздирателни постове във Фейсбук. Празнично ми е, защото успях да свърша няколко важни неща в офиса; защото бях на обяд с приятели и се забавлявахме; защото направихме бърз пазар (естествено с приятелки. Да, естествено, купихме си водка...) след работа, защото купих подарък на мъжа си (не, не, не за „празника”. Защото имах подходящ обект за купуване и пари в наличност)...За протокола – на подаръка не е обърнато никакво внимание, защото мачът по телевизията е значително по-интересен. Дето се казва, подаръкът ще е тук и след час и половина, нали? И от това също ми е празнично - усмихнато.  Преди години може би нямаше да ми бъде весело. Обаче, за да си циничен, явно трябва да порастнеш. За сърчицата и шоколадовите бонбони не ви трябва много социален опит – достатъчно е да сте гледали реклами по телевизията. И, за протокола, днес получих две сърчица. В различен формат. От различни хора. И се размазах от кеф. Защо ли? Заради хората – и бисквитки за подобряване на кучешки дъх да ми бяха подарили, пак щях да се зарадвам толкова. Защото тези хора са ми специални. Ама много. И защото обичам подаръците.

Цинична съм, казвате? Мда, както споменах, чувала съм го.

Обаче, никак не бях цинична когато гледах „The Wall”, например. И седмици наред имах желание да гушкам всеки срещнат с обяснението, че просто съм гледала”Стената” и имам нужда от прегръдка (да, въздържах се, останах си само с желанието и се ограничих до гушкане на по-блискостоящи субекти). Или пък когато държах всички купони в ученическите и студентските ми години да завършват с гледане на „Коса”. Пък аз като държа на нещо, то се случва (Мхм, още ме мразят, горките ми прители – не ги пусках да си ходят преди края на филма). Не съм цинична и когато ми е гушкаво (почти постоянно?!), когато чета (почти постоянно в свободното ми време), когато гледам филм (ъъъъ...един от 20 опита, обикновено на 15-тата минута спя). И, мен ако ме питате, не съм цинична въобще. Освен когато съм.

Стана сложно, нали? Не само аз не знам каква съм. И останалите не знаят. Просто съм си такава, каквато съм. Каквито са и всички останали. И не виждам защо са нужни определения по скалата „циничен-мелодраматичен”. Или по каквато и да е друга скала. Просто сме. И както казва онзи мой...приятел, хората не се променят. Само си пооглаждат малко ръбчетата. Все си си ти. Все си различен, все си един и същ. На кого му трябват скали, определения и празници. Нека просто да бъдем себе си. Винаги. Да си правим подаръци, да се обичаме (и взаимно, и самите себе си), да си доставяме удоволствие...Мелодраматична съм, казвате? Мхм, сигурно е вярно.....