неделя, 14 август 2016 г.

А дотогава....

 
photo credit: "Fear" in stone via photopin (license)
 Не ме е страх от твоето "Не". Нито от твоето "Да". От "Може би"-то ти също. Не ме е страх да попитам, поискам, дори да настоявам. Страх ме е от друго. Да не скъсам някоя тъничка нишка, плетена от малко паяче в прашното много преди мен. Аз не съм началото ти, нито края, нито дори това между тях. Не искам да оставям следи. Не искам след мен да има скъсани нишки на паячета, откъснат лист с надпис "Обичам те" или забравена фиба. Аз съм вътре в себе си. Няма нужда да преливам и в теб.
   О, да, сега е модерно да правя каквото си искам, пък да става каквото ще. Сега е модерно да се опитвам да уталожа всеки дискомфорт максимално бързо, евтино и без усилие. Да взема хапче за глава, за стомах, а след това срещу ефектите от преяждане. Да си сменя телефона/компютъра/чантата всеки път, когато се появи нещо по-шарено. Затова ходим счупени. Празни. И носим спомен, че някога може би сме били цели. Но сега дори не разполагаме с всички парчета от самите себе си. И се опитваме да се наредим, чупейки парчета от другите и нареждай ги в собствените си празнини.
   Как бих могла да обясня колко сладък е копнежът? Колко мъчително-удовлетворяващи са безсънните нощи? Колко много има в "Ами ако...?"
   Когато търся отговор в очите ти преди да задам въпрос, това не е предварително изчисляване на шансовете за успех. За да се откажа, ако не надминават стойността на константата на Планк. Това е просто моят начин да съм сигурна, че паячето си е добре. И не, не си придавам излишна важност. Изобщо не си въобразявам, че мога да те изпотроша отвътре. Не мога дори да те одраскам. Но мога да нараня паячето. И някой с красиви очи, дошъл след мен, да си мисли "Ех, ако имаше едно паяче тук в тъмното...".
  Знаеш ли как тежи да трябва да плащаш за чужди грешки? За думи, които някой друг е казал? Знаеш ли колко боли да те обвиняват, че си дала ябълка в Райската градина? Колко е мъчно да страдаш за паяче, което някой по невнимание е смачкал хилядолетия преди теб?
   Не, не ми трябва моментално удовлетворение на всички нужди. Не ми трябва мигновено хапче за щастие. Не ми трябва сигурност. Или спокойствие. Искам си само паячето. Пази ми го. Някой ден ще дойда да си го взема. Него и цялото тъмно наоколо. А дотогава - не, не ме е страх....

сряда, 10 август 2016 г.

Августовско, v.2


photo credit: Champêtre via photopin (license)



Августовско, v.1

Три години по-късно.

Не изпълнявам желания. Милион и едно. Амаретово ми е. Нямащо. С вкус на изгубено. Раждам се. От думите. От диханието на страниците. От пъстрото в очите ти. Дори понякога от липсата ти. Защото отсъствието ти те дефинира. Нямането. Усещането, когато си тръгваш.
Любовта е състояние на духа. А не желанието да притежаваш. Не искам да те имам. Не си чифт обеци. Искам да държа ръката ти. И да усетя как почти незабележимо помръдваш пръстите си под моите. 
"Късо, дълго, нормално?" Двойно. С лед. И чист Triple sec. От бутилката. Не всичко влиза в категории. Не всичко можеш да дефинираш. Не всичко можеш да разбереш. Не всичко можеш да планираш. Казват, че най-дългият път, който човек трябва да измине, е 47 см - разстоянието от главата до сърцето. Не, благодаря. Предпочитам обиколния маршрут. През Варна. Защото дестинацията не ме интересува. Интересува ме границата между това да си тук и това да те няма. Границата между това да ме имаш и това да ме нямаш. Границата между твоя цирк и моя. Границата между хаоса и хаоса. А утре ли? Не зная...Днес е август.