Харесах Людмила Филипова още когато прочетох "Анатомия на илюзиите" и си обещах, че ще чета всяка нейна книга. А аз си спазвам обещанията. После четох "Червено злато" - наситено, тежко, емоционално; после, дълго отлагайки, "Стъклени съдби". Тук вече бях напълно наясно, че Людмила не е Разказвач, но е от онзи тип писатели, които винаги свързвам с Майкъл Крайтън - тяхната гениалност не е в сюжета, героите, диалозите...а в идеите. Тези хора си правят домашното, проучвайки дълбоко дадена тема, и сядат да развият в книга брилянтните си, най-често радикални, идеи. Малко се разочаровах от "Мастиленият лабиринт", малко повече от "Антихтонът на Данте", но все пак съм дала обещание - ще чета всяка книга. И не сбърках :) Милото офисно другарче по книгочетене ми даде "Аномалия". Тук Людмила Филипова е разгърнала идеите си наистина чудесно. Книгата ми беше много интересна и като сюжет, и като внушения, и като храна за разсъждения. Защото това е всъщност основното, което получавам от нейните книги - перспектива, за която никога не съм се сещала, която, обаче, щраква абсолютно напасвайки се в пъзела на житейските ми представи. И ми осигурява часове мислене, което е горивото, на което се движа. Препоръчвам!
Следваща спирка - "Печатна грешка"....
Няма коментари:
Публикуване на коментар