петък, 17 януари 2014 г.

За времето и хората

 
photo credit: h.koppdelaney via photopin cc
 Отново има мъгла. Тя прави света приказен. Мога да го сътворя отново - така или иначе нищо извън собствения ми прозорец не съществува. Докосвам те наум. Огъвам времето и пространството, за да се срещнем. Защото ти, такъв, какъвто ми трябваш, нито си тук, нито си сега. Частички спомен се вплитат в неслучили се мигове и се ражда щастието - такова, каквото би било в "Какво би станало,ако....".
   Мъглата е условие за щастие. Или катализатор. Зависи какво имаш и какво ти трябва. Тя леко и деликатно скрива всичко ненужно, за да претвориш себе си. Да се нарисуваш. Да се оцветиш. Тя отнема - ненужното, старото, болката, тъгата. Тя е обратната страна на слънцето през август - по-милостивата му сестра...
   Само в мъгла можеш да разбереш, че си център на света. Че всичко, извън теб е илюзия. Която можеш да рисуваш. Че истината е вътре, не отвън. Че щастието е избор. Че всичко е част от теб, а не обратното. Че утре ще посрещнеш слънцето с нова светлина в очите. Защото само след силно слънце можеш да видиш красотата на мъглата. А след мъглата...след мъглата ти избираш...