Outside the box

http://www.flickr.com/photos/56695083@N00/4549053214/

Обещах на будната си авторска съвест, че ще пиша (Благодаря, Б.!). И пиша, ей ме на (или, както биха казали на село, те ме те).

Избрала съм си професия, свързана с контактуване с много, много хора. Избрала съм я съвсем съзнателно и изобщо не се оплаквам. Но този човекопоток по време на работния ми ден си има последици, една от които е това, че в неработното си време предпочитам да съм в компанията на определен брой внимателно подбрани от мен индивиди. Ако пък нещата в офиса са били достатъчно тежки, ми се иска просто да съм на някое тихо и тъмно място (не ми се получава, на тъмно имам проблеми с четенето и ...ъ...да де, малко ме е страх....).

Напоследък обаче, поради различни паралено протичащи в живота ми процеси, се налага голяма част от свободното си време да изкарвам, придружена от хора, които не съм си избирала сама – ей така случайно сме се паднали в съответния куп. По принцип много често имам сблъсък на светогледи с хора, с които случайно сме се озовали на едно и също местоположение, свикнала съм – по-различна съм като характер, емоция, експресия и брой прочетени книги. Какво общо имат книгите, ли? Човек го разбира, когато за пръв път се разпознае и абсолютно се припознае в два главни героя на две книги. С един малък проблем – героите са на двата различни полюса, по всички възможни скали – и всеки един от тях си ти самият, ама 100%-ово си ти. Не, не е раздвоение на личноста, нещо от мастилото е – за сега, недиагностицируемо...

И така, срещайки се регулярно с хора, с които не съм избирала да се срещам, излизам от зоната на комфорта си доста по-често, отколкото ми се иска. Напускането на тази зона обикновено е полезно, а на някакъв интервал от време си е направо задължително. Но напоследък лекичко започнах да имам чувството, че светът ме е стоварил някъде и се върти без мен. Благословена съм с това роднините, колегите и приятелите ми да са много мислещи, знаещи и търсещи хора. И си живеех в кротката идилия на мисълта, че светът е станал по-добър и по-уютен, хората четат книги и не гледат сериали, в които някой се смее на заден фон, за да те подсети да се посмееш и ти. Мда, а мармотът...знаете...Всъщност се оказа, че светът изобилства от хора, които знаят всичко, или почти всичко (например – учителка съм, затова знам всичко за децата; футболист съм, затова знам всичко за спорта, инженер съм, затова знам всичко за видимия свят). Ами аз пък съм просто едно....дето и аз не знам какво е точно, сигурно затова всеки ден се убеждавам, че почти нищо не знам – нито за децата, нито за спорта, нито за подземния живот на картофите . Обаче, аз искам да науча. За разлика от тези, които всичко си знаят.

Интересно колко различно реагират хората, когато ги накараш да правят нещо, което не харесват и не разбират, но пък по някакъв начин зависят от теб и трябва да го свършат. Видях човек (шапка му свалям, наистина), който каза „Не ме кефите, не разбирам какво ме карате да правя, тези неща са ми абсурдни, обаче щом се иска от мен, ще направя всичко по силите си” – и наистина направи всичко по силите си. И до него, друг човек, който с най-широката си усмивка, обяснявайки как няма никакъв проблем, саботираше всяка една възможна (че и невъзможна) част от дейността. Колко много сила се изисква, за да кажеш, че човека отсреща иска от теб абсолютни тъпотии, и колко е лесно да стоиш, да се усмихваш и да проваляш всичко тенденциозно, привидно правейки усилия.

Видях хора, неизлизали от комфортната си зона от години, понеже статута им позволява да прекъсват всичко, което не им харесва, още в зародиш, изглеждащи като мумии, оперирани за отстраняване на емоциите преди десетилетия, да говорят с треперещ от чувства глас и, да, да плачат. Видях и двойка, която би трябвало да е образец на семейното щастие – (Ще познаете ли?) – като чифт идеални съквартиранти са...Видях любимия човек в нетипична за него светлина, която ме накара да го обичам още повече (мислех, че е невъзможно. Но всеки ден се убеждавам, че можело още мъничко...), видях и хора, които без да искат отплата, или благодарност, или дори съдействие, се мъчат да направят живота ти малко по-лесен...и да ти дарят частичка щастие, не защото това е професията им, а защото това е призванието им.

Видях много и различни хора в нетипични и за мен, и за тях ситуации. Интересно ми е те пък как ли са ме отнесли в съзнанието си....Интересно ми е дали хората са наистина такива, каквито ние си мислим, че са, или пък всеки от нас живее в паралелна реалност, населена със сенки на останалите, образувани от нашата мисъл за тях. Много неща са ми интересни, Но за известно време се връщам в зоната си на комфорт – за да премисля, смеля, разширя, и да изляза пак. Излезте и вие – уморително, но любопитно е. А любопитството уби котката, казват...за хора нищо не се споменава....