четвъртък, 6 ноември 2014 г.

Физика

       
photo credit: INTVGene via photopin cc
   Странно е преплитането на време и пространство. Или може би, пресичането им. Когато нещо се случва точно когато, както и където трябва, усещането е като за пасващо на мястото си парченце от пъзел. А понякога, когато си мислиш, че търсиш последното липсващо парченце от пъзела, установяваш, че всъщност редиш друг пъзел. За друга възрастова група. Не "Алф" с 12 парчета, а "Ловец с хрътки гони пъдпъдъци". С 1012 части. И разбираш, че картинката ти изобщо не е тази. И че редиш нещо, което не е точно твоето.
     Понякога пък ти липсва много специално парче от пъзела. Знаеш къде е. Знаеш къде си го оставил. Не си спомняш точно защо, но предполагаш, че не ти е пасвало съвсем. И е правело картинката да изглежда като "Ловец с пъдпъдъци гони хрътки". Само че не си разбрал, че всъщност тази картинка може да е по-интересна...
    Както и да е. Да оставим пъзелите. Животът не е пъзел. Само че понякога (само понякога!) една нощ разбираш, че нещо много ти липсва. И че това нещо е някой. Знаеш, че ти липсва отдавна. И знаеш точно къде си го оставил. И точно толкова ясно знаеш, че този някой изобщо не те чака там. Спомняш си нещо. От нещата, които те обръщат с вътрешностите навън. И знаеш какво трябва да направиш. Трябва да преглътнеш настойчивото и упорито усещане, че нещата би следвало да се случват точно както си ги представяш. Трябва да повярваш, че пъзелът може би няма точно определена картинка. Нито пък определен брой части. И, най-вероятно, изобщо няма дефиниран край. Тогава, след известен брой часове/дни/седмици прехапване на устни до кръв, можеш да вдигнеш телефона и да се обадиш/да пишеш/да викнеш през прозореца. Твърде е вероятно този някой да ти каже, ако обичаш, да се придържаш към картинката си. Да си редиш "Ловец с хрътки гони пъдпъдъци". Да си стоиш в кутийката, И, да, че не можеш да си хвърлиш телефоните в океана. Щото в твоята кутийка (картинка) изобщо няма океан....
    Обаче. Понякога (само понякога!) е възможно да се случи нещо друго. Възможно е недефинираното парченце от недефинируемата картинка просто да застане на мястото си. И да ти върне (макар и за малко) съня през нощта.
   Понякога (само понякога!) е важно парченцето да е някъде наоколо. Няма значение къде точно, кога точно или в каква конфигурация. Нито пък дали е част от картинката. Тогава физиката преминава в литература. И светът отново е прекрасно място. Макар и не всички да са сигурни в това.

 

сряда, 20 август 2014 г.

Summertime


photo credit: blavandmaster via photopin cc
Хората, които ме познават, знаят че не харесвам лятото. Не харесвам прекалената топлина, задъхващата трудност на движенията, мокротата по кожата...Обаче в Август има нещо. Този месец носи нещо магическо в себе си - дали е абсолютната застиналост на света, или някаква странна освободеност, която прониква дори в офисното пространство, но нещо в Август ме кара да правя равносметки - емоционални, трудни и  обикновено болезнени. Компенсирани с малини и домашна лимонада. Или, за много специални случаи, малинова лимонада...
   Изкушавам се да кажа, че слушам "Summertime", но не би било вярно. Слушам нещо друго. Нещо, което от вчера ме обръща наопаки. Много пъти. Сега дори не знам коя страна ми е обърната навън - кожата или някакви беззащитни неща, планирани да бъдат отвътре и никога да не бъдат докосвани - например сърцето. Но така или иначе няма никакво значение - точно след 7 минути и 20 секунди, когато песента свърши, ще се преобърна отново. 
  Равносметката ми за този Август е странна. Поне за мен. Открих, че не винаги е полезно да знаеш какво ще те направи щастлив. Доста голяма част от съзнателния си живот съм изкарала в опити да разбера какво ме прави щастлива, да направя план и стъпки за най-лесно, бързо и безболезнено постигане на щастието. И не, не онова голямо, сърцеизпълващо, велико и рядкопостижимо щастие, в което не вярвам. А онова, малкото, постоянно опитващо се да се покаже, щастие, като това да знаеш точно как искаш да изпиеш кафето си сутрин. И точно с кого. И точно кога. И възможността да събереш трите фактора и да ги случиш. Е, стигнах до момента, в който знам. Знам точно какво искам днес. И знам как. И с кого. Което, обаче, означава, че случването зависи от още някого. И този някой точно днес не може да ми даде точно това, което би ме направило щастлива. А аз, вероятно, съм обърната с неправилната страна навън. И би трябвало да се почуствам зле. Или фрустрирана. Или ядосана. Обаче, ето тук е равносметката. Не съм. Напротив, щастлива съм. Защото през август нещата са различни. През август имам усещането, че разполагам с цялото време на света. И фантазията ми е по-реална от реалността. И знам, че понякога нещата могат да се случват само в главата ми, но това да бъде достатъчно. Защото щастието ми, макар и допиращо се до хората около мен, всъщност се случва точно в главата ми. Не в ръцете на другите, не дори в оголеното ми сърце. А в главата - точно там, където са мечтите. И спомените. Защото щастието е това - да превърнеш мечтите си в спомени.  
    Отивам. Да слушам "Summertime". В легло, с бели чаршафи. И лавандула във ваза, някъде из интериора. След това да гледам филм, който е важно да гледам.  
   Дали точно днес ще превърна мечтите си в спомен? Надали. Но е Август. Имам цялото време на света....

вторник, 1 юли 2014 г.

"There I was..."


photo credit: -Reji via photopin cc
Тооолкова ще е клиширано да кажа : "There I was on a July morning. Looking for love", че няма да го кажа. Не просто, защото е вечер, бавно преминаваща в нощ. А защото нищо не търся. Намерила съм. Отвсякъде. Обичам. И съм наобичана. Много. И това ми дава илюзорно-тръпчивата свобода да разсъждавам за любовта. За любовта по принцип, не само за онази, пеперудено-романтично-пърхащо-отнасяща-целия-ти-свят. 
  Защо на толкова много хора им е  трудно да кажат "Обичам те?". Защо на още повече хора им е трудно да го чуят? Защо се интересувам, ли? Защото ми създава проблеми. В личен план. Защото твърде често казвам "Обичам те". Не само на най-най-подразбиращите се обекти. Ами и на други, които обичам. Някои от които продължават да се изпъват като пружина, когато го чуят, и ме карат да се  чудя дали да избухна в абсолютно неприличен невъздържан смях, или да започна да обяснявам, че "Да, обичам те, ама не по онзи "Хайде да си сглобим колибка на плажа и да си направим сюрия деца"-начин". Ами, не обичам да се обяснявам. Затова по-често се смея. Да, приятно ми е. Не, няма да се извиня на засегнатите...
  Да, да, ясно ми е, не ме питайте в кой век живея. Разбирам, че когато кажеш "Обичам те", сваляш гарда. Ама много. Ама повече от много. И даваш възможност на някого да те нарани. Ама много. Много много много. Разбирам също, че когато чуеш "Обичам те", това означава, че някой те е натоварил с очаквания. Големи. И има не малка вероятност да се озовеш в голяма, ама голяма каша. И да те наранят. Или да нараниш. Което понякога е едно и също.
  Обаче разбирам и друго. Въпреки всички градски легенди, от разбито сърце много, ама много рядко се умира. Толкова рядко, че може би хич никак. И докато стигна до наобичаното си състояние, съм казвала "Обичам те" на грешни реципиенти. И съм го чувала не от там, откъдето ми се е искало. Или пък твърде рано. Или пък доста късно. Обаче съм цяла. Действаща. Съвсем функционираща. На едно доста прилично ниво. Значи не е чак толкова страшно. Или е? 
  Отивам да кажа "Обичам те" още няколко пъти, преди да заспя. Не, няма да преизпълня петилетката. Просто знам, че това ме прави щастлива. А пък понякога щастието е в количеството. Не ми вярвате? Опитайте с шоколад!

петък, 17 януари 2014 г.

За времето и хората

 
photo credit: h.koppdelaney via photopin cc
 Отново има мъгла. Тя прави света приказен. Мога да го сътворя отново - така или иначе нищо извън собствения ми прозорец не съществува. Докосвам те наум. Огъвам времето и пространството, за да се срещнем. Защото ти, такъв, какъвто ми трябваш, нито си тук, нито си сега. Частички спомен се вплитат в неслучили се мигове и се ражда щастието - такова, каквото би било в "Какво би станало,ако....".
   Мъглата е условие за щастие. Или катализатор. Зависи какво имаш и какво ти трябва. Тя леко и деликатно скрива всичко ненужно, за да претвориш себе си. Да се нарисуваш. Да се оцветиш. Тя отнема - ненужното, старото, болката, тъгата. Тя е обратната страна на слънцето през август - по-милостивата му сестра...
   Само в мъгла можеш да разбереш, че си център на света. Че всичко, извън теб е илюзия. Която можеш да рисуваш. Че истината е вътре, не отвън. Че щастието е избор. Че всичко е част от теб, а не обратното. Че утре ще посрещнеш слънцето с нова светлина в очите. Защото само след силно слънце можеш да видиш красотата на мъглата. А след мъглата...след мъглата ти избираш...