събота, 9 март 2013 г.

Там ли си?

http://www.flickr.com/photos/ivanavasilj/7534072088/
Пак ми се е загнездило едно въпросче в съзнанието. От тези, малките въпросчета, не за Живота, Вселената и Всичко останало (защото на този му знаем отговора)...
Защо не мога, дори и само статистически и вероятностно, да доживея до дълбоки старини, без нито веднъж повече да видя онзи мой много специален приятел, който фигурира почти във всяко нещо, което напиша.
Ако питам някоя приятелка над чаша топъл шоколад, ще получа някакъв отговор от сорта на това, че причината да не мога да изкарам живота си без да виждам въпросния субект (всъщност си е цял обект, но да не издребняваме) е същата, поради която се появява в повечето мои постове - нещо от сорта на 42...но не точно, по-скоро към 63...
Ако питам самия него или пък мъжа си, отговорът ще отиде в статистики, вероятности, изчисления, теории и ще ме загубят още на втората начертана схема.
Аз обаче със статистиката имам проблем, откакто се познаваме - все ми е едно дали шансът нещо да се случи е 10, 90 или 23 процента - на мен или ми се случва (100%), или не (0%). Досега не ми се е случвало да ме навали 76 процента...но не ми обръщайте внимание....Скоро чух думата "наукообразно". Бих я приложила към статистиката. Definitely.
Та разсъждавам си аз (ама ако знаете колко хубаво си разсъждавам - слагам си очилата и изглеждам една такава умна и сериозна, а пък в главата ми едни неща бълбукат....сигурно ми се давят паяците....) над въпроса, обаче нямам никакъв отговор. Защото с въпросният субекто-обект се виждаме рядко. Ама много рядко. Толкова рядко, че понякога си мисля дали не ми е въображаем приятел. Не че принципно има проблем...ако си на 5. Ама като си на няколко пъти по 5....Представяте ли си? Четат ме някакви хора, а пък аз пиша ли, пиша за въображаемия си приятел...Creepy.
Както и да е, на този въпрос явно няма да си отговоря. Но защо има хора, отношенията с които са строго зависими от броя на "вижданията" ми с тях, и има други, които мога да не виждам и с години, но да са ми все толкова скъпи, важни и общуването с тях да е естествено и лесно като дишането? Или просто виртуалната комуникация все повече и повече нахлува навсякъде, измествайки потребността ни от реална такава?
Аз по принцип харесвам виртуалната комуникация - позволява ми да обменям информация, мисли, емоции с хора, с които трудно напасваме графиците си за "жив контакт". Виртуалното общуване не замества реалното - напротив, промъква се в пространството, оставено свободно от реалното общуване. Днес ни се налага да работим и опресняваме информация с темпове, немислими преди няколко десетилетия. Но денонощието ни не се е разтегнало - няма как времето, налично за каквото-и-да-е да не е намаляло. И не виждам драма във виртуалната комуникация, докато си даваме сметка, че е виртуална. Докато не я бъркаме с реалната, очи в очи. Докато не започнем да вярваме, че правилата и ползите са едни и същи.
Защото, в крайна сметка, е важно да има общуване. Да обменяш емоции и мисли, погледи и докосвания, думи и мълчание. Драмата идва, когато общуването го няма. Или дори когато нуждата от общуване я няма - когато си център на вселената си, но в нея няма нищо друго. Когато нямаш коректив, друга гледна точка и някой, който да те срита по кокалчето, когато паднеш и забравиш, че трябва да се изправиш. Защото ритането по кокалчетата е много, много по-важно от викането "'Айде наш'те". Да си давам кураж мога и сама. Но да се наритам едно хубаво и да се измъкна за собствената си коса като Мюнхаузен, не мога. За тази цел имам цяла вселена от чудесни хора, на които съм изключително благодарна. И нося частичка от света на всеки един у себе си. Независимо дали се виждаме често, по-рядко, или почти никак. И независимо дали последно се видяхме, чухме или писахме. Или просто се сетихме един за друг. Понякога и това е достатъчно....

Няма коментари:

Публикуване на коментар