петък, 22 февруари 2013 г.

Хайде да си останем приятели!

photo credit: radioher via photopin cc

    Трима мъже са ми разбивали сърцето. И с нито един от тях не съм била в „романтични” взаимоотношения. Двама бяха мои приятели, а третият...е, все още ми е роднина. Какъв е изводът дотук? Много щастлива съм в любовта. А приятелството е друга бира.
                По принцип избягвам да дефинирам любовта. Когато обичам някого, го обичам, и толкова...Имам си отделен вид любов за всеки човек, когото обичам, затова никой не страда от намалено количество заради някой друг – просто са с различно „качество”. И затова смея да твърдя, че разбиването на сърцето ми от горепосочените особи боли поне толкова, колкото несподелената любов (от оная, другата).
                Бях много малка, когато се запознах с №1 – естествено, бяхме съученици. То не беше приятелство, то не беше чудо...Бяхме като залепени, споделяхме си всички мисли, сънища, мечти. Писахме си писма (една ли, две ли години), докато той беше в чужбина. Спорехме за политика, за щастието, за бъдещето. Обсъждахме наивните (и не толкова наивните) си влюбвания, живота, семейството. Той беше първият човек, с когото запознах бъдещия си съпруг, след като го срещнах. Е, когато той срещна бъдещата си съпруга, нещата приеха малко по-различен вид. Разбираемо, казах си, ще отмине, а после ще започнем да излизаме по двойки. Да бе, и един мармот ще ни налива вино.....След прекъсване от няколко години, направихме опит да се видим – беше адски неудобно, измъчено и ...едностранно. Въпреки всичките ми мелодраматични и почти малоумни опити да не виждам това, което виждам, до мен стоеше не просто различен човек, а противоположен на това, което си спомнях.  (Първо изключение от правилото „Човек никога не се променя”). След още много години пауза, скоро, по странно стечение на обстоятелствата, с това другарче виртуално спорехме за политика. Дали беше като едно време? Да, и мармотът ни заливаше с шоколад...Всяка усмивка беше обещание за убийство.
                Дали боли? О, и още как. И ще боли още много. Но се свиква. С времето. Почти...
               
                С №2 също бяхме съученици. В гимназията. Демек – по-големи, зрели и други...Учехме заедно за кандидатстуденстки изпит. Ходехме заедно на театър, клубове, заведения. Спорехме за политика, за живота, за мечтите. Държа ми ръката и ми бърса сълзите, когато моето момче отиде войник. Аз направих същото, когато в неговия живот имаше драма. Какво стана ли? В един момент д(р)амата не ме хареса. Отново измъчен опит за закрепване, няколко боязливи, изпълнени с надежда телефонни позвънявания от моя страна, един пълен с отчаяние sms...и толкова. Оказа се, че отдавна всичко е свършило, просто аз не съм разбрала (сигурно съм си говорила с мармота).

                А №3? Много близък роднина, когото обичах много-много-много. Какво стана, ли? Ще познаете ли? Мда, ожени се, замина за чужбина и дълго и упорито се опитваше да забрави какво точно е оставил в България...Как забравяш семейството и приятелите си, ли? С гняв, с много гняв. Чувам оттук-оттам, че съм била виновна за нещо...Писах, писах, ръката ми се откачи от писане – отговор-никакъв. И мармота дори го няма.

                Какво е общото? И тримата са от мъжки пол, и тримата вече ги няма в живота ми, и трите пъти след появата на Жената. И тук ми е големият въпрос – ние, жените, ли сме толкова ревниви, че не Му позволяваме да има някакви взаимоотношения, които не ни включват? Те ли, мъжете, имат толкова малки душички, с място само за една значима и важна жена? Или, най-ужасното – наистина не може да има междуполово „само приятелство”?
                Знам, че и тримата ще прочетат. И ще се познаят. И няма да го признаят, ако ще всичко да им зависи от това. И това вече няма значение. Счупените неща, казват, не можели да се залепват....
                Да, ясно ми е, че понякога хората просто се раминават, надрастват, различават. Менят се интересите, средата, потребностите. С много жени съм се разминала така – и никога не е имало драма. Да, някои ми липсват, сигурно и аз липсвам на някои, за други ме е яд, че не съм вложила достатъчно усилия...но драма няма. И болка няма.
                Този път нямам отговори, ама никакви. Но имам решение за себе си – нямам приятели мъже. С изключение на онзи, много специалния. С когото не викнахме мармота нито когато аз се запознах с Него, нито когато той се запозна с Нея, нито никога. Защото истинската любов (независимо от кой калибър) е винаги споделена...

неделя, 17 февруари 2013 г.

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” - Джуно Диас


     Отдавна се чудех дали може да има бележка под линия на бележката под линия. Оказа се, че може – в „Краткият чуден живот на Оскар Уао” си е съвсем, съвсем нормално – бележки под линия колкото искаш...Не, никак не са досадни, напротив. Само ми беше лекичко тъжно и гузно, че имаме нужда такива неща (като част от историята на Доминиканската Република, например), да ни се дообясняват непрекъснато.
     На корицата има цитат на Observer – „Такова добро писане се случва, ако сме късметлии, веднъж или два пъти на поколение.” – е, при цялото ми уважение, ще си позволя да не се съглася. Не че писането е лошо – изобщо не е, но поне у мен е далече от предизвикването на такива възторзи.
    Историята е увлекателна, похватът на писане и стилът на автора си струват, има много (поне за мен) интересни неща от историята и културата на Доминиканската република, които сами по себе си са предостатъчно основание да се отдели необходимото време на прочитането на книгата.

Дали си струва четенето? Да, определено.

Дали бих прочела още нещо от Джуно Диас? Със сигурност.

Но ако трябва да изберете само една книга за този месец, бих ви посъветвала да помислите пак, преди да изберете „Краткият чуден живот на Оскар Уао”.




четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Аз ли? Аз съм.....


photo credit: Pink Sherbet Photography via photopin cc

Преди години един мой приятел (приятел е твърде...неточна дума. Не ми е приятел. Отделна категория, за която нямам точна дума, ми е. От онези, които можеш да не чуваш с години, но ако ти се обадят в 3 часа през нощта от другия край на България, ставаш и палиш колата без въпроси. Нищо, че не можеш да шофираш. От онези, за които би си отрязал крайниците. От онези, за които нямаш категория. Може би пък точно това е приятелството, а онези, другите, не са истински, знам ли...отплеснах се, нали?! )...Та преди години ми каза, че съм цинична. В което няма нищо лошо, нищо странно...освен това, че 15 минути по-рано двама напълно непознати ми казаха, че съм крайно мелодраматична. Оттогава си блъскам главата над това – винаги съм поставяна в една от тези две крайности – никога някъде между тях. И аз съвсем не знам къде съм...
            От малка не си падам по празниците.Едно ми е такова...фалшиво. Лицемерно. Всички сме бели и добри. Даваме си прошка. Ядем до пръсване и си правим абсолютно ненужни подаръци. Какво точно празнувам на рождения си ден, м? А на годишнината от сватбата? А на...хм...днешният „празник на любовта”? (Ако се чудите как празнуваме – аз очевадно пиша, а мъжът ми не-толкова-очевадно гледа футбол и яде фъстъци. Всеки по своему празнува края на работния си ден).
Хубаво било да има поводи за празник. Защо ли? Защото делниците ни са празни. И пусти. И еднакви. И ни трябват някакви странни празници, дошли от другия край на земното кълбо, за да ни напомят, че това, дето живеем с него, не служи само за да ни сменя крушката/носи заплата/пере чорапи. И няколко подаръка, за да се усмихнем.И поне няколко празника накуп + чувал подаръци, за да си кажем, че се обичаме.
Ми...съжалявам, не ми е празнично на някакви предварително отбелязани в календара дни. Празнично ми е, като дойдат приятели на гости, сготвим си нещо вкусно и се забавляваме. Или когато непланирано купя подарък на някого, когото обичам. Или всеки един ден – защото съм жива, здрава, обичана и съм точно тук точно сега. Днес не ми е празнично заради милионите сълзливи грозни подобия на сърчица, нито заради хилядите сърцераздирателни постове във Фейсбук. Празнично ми е, защото успях да свърша няколко важни неща в офиса; защото бях на обяд с приятели и се забавлявахме; защото направихме бърз пазар (естествено с приятелки. Да, естествено, купихме си водка...) след работа, защото купих подарък на мъжа си (не, не, не за „празника”. Защото имах подходящ обект за купуване и пари в наличност)...За протокола – на подаръка не е обърнато никакво внимание, защото мачът по телевизията е значително по-интересен. Дето се казва, подаръкът ще е тук и след час и половина, нали? И от това също ми е празнично - усмихнато.  Преди години може би нямаше да ми бъде весело. Обаче, за да си циничен, явно трябва да порастнеш. За сърчицата и шоколадовите бонбони не ви трябва много социален опит – достатъчно е да сте гледали реклами по телевизията. И, за протокола, днес получих две сърчица. В различен формат. От различни хора. И се размазах от кеф. Защо ли? Заради хората – и бисквитки за подобряване на кучешки дъх да ми бяха подарили, пак щях да се зарадвам толкова. Защото тези хора са ми специални. Ама много. И защото обичам подаръците.
Цинична съм, казвате? Мда, както споменах, чувала съм го.
Обаче, никак не бях цинична когато гледах „The Wall, например. И седмици наред имах желание да гушкам всеки срещнат с обяснението, че просто съм гледала”Стената” и имам нужда от прегръдка (да, въздържах се, останах си само с желанието и се ограничих до гушкане на по-блискостоящи субекти). Или пък когато държах всички купони в ученическите и студентските ми години да завършват с гледане на „Коса”. Пък аз като държа на нещо, то се случва (Мхм, още ме мразят, горките ми прители – не ги пусках да си ходят преди края на филма). Не съм цинична и когато ми е гушкаво (почти постоянно?!), когато чета (почти постоянно в свободното ми време), когато гледам филм (ъъъъ...един от 20 опита, обикновено на 15-тата минута спя). И, мен ако ме питате, не съм цинична въобще. Освен когато съм.
Стана сложно, нали? Не само аз не знам каква съм. И останалите не знаят. Просто съм си такава, каквато съм. Каквито са и всички останали. И не виждам защо са нужни определения по скалата „циничен-мелодраматичен”. Или по каквато и да е друга скала. Просто сме. И както казва онзи мой...приятел, хората не се променят. Само си пооглаждат малко ръбчетата. Все си си ти. Все си различен, все си един и същ. На кого му трябват скали, определения и празници. Нека просто да бъдем себе си. Винаги. Да си правим подаръци, да се обичаме (и взаимно, и самите себе си), да си доставяме удоволствие...Мелодраматична съм, казвате? Мхм, сигурно е вярно..... 

петък, 8 февруари 2013 г.

Петък е...


   Понякога ми става едно такова...лепкаво. Все едно съм се овъргаляла в нещо неизчистваемо, което попива през порите ми и не мога да го махна. Случва се, когато съм прочела или видяла нещо, свързано с жестокост, или с неуважение, или с потъпкване на чуждата душа. Или когато прочета за майка с дете, отказала да каже на само, забравило телефона си детенце, колко е часът, с неясни мотиви (комбинация от всичко, изброено в предното изречение).
   Нали света трябваше да бъде хубаво място? Нали хората трябваше да бъдат добри? Нали на децата трябваше да се помага?
Понякога ми прималява от безсилие...
   Да се бориш срещу всички, само за да направиш нещата така, както се правят. Само за да кажеш истината. Само за да защитиш правото (собственото или на някой друг).
   Понякога ми прималява преди да изляза навън...
   А у дома ми е уютно. Никой не вика на никого. Никой не лъже никого. Никой не доминира над някого другиго. Всеки прави каквото желае, както го желае и когато го желае. Няма никакви други правила, освен да не пречиш на другите. Няма обвинения, скандали, мръщене и цупене. Ако има проблем, за него се говори – никой не заспива сърдит (твърдо вярвам, че ако заспиш сърдит на някого, на сутринта и двамата сте по-лоши, по-бодливи и с един проблем в повече). Ако не ти се готви – не готвиш. Ако не ти се чисти – не чистиш. Ако не ти се говори – не говориш. А пък ако ти се пее – пееш.
   Понякога се случва на живущите да не им се чисти няколко дни подред. Нищо лошо, не е краят на света. За сметка на това има повече време за гушкане. Да, случва се и да има неизмити чинии, но, уверявам ви, няма пострадали от това.   Понякога и прозорците не са много чисти – на кого му пука, нали гледаме един на друг в очите си. Да вървя с парцала, мрънкаща, че никой не ми помага, докато мъжа ми гледа телевизия по потник? Не, не и у дома. Не го правим и когато сме на гости. Не го правим изобщо.
   Дали е много трудно да не се опитваш да налагаш граници на другите? Да не се опитваш да ги притежаваш? Да не ги покровителстваш? Да не налагаш твоите правила на целия свят? Да не правиш у дома си война за неизбърсания под? Не зная. И не е важно. Важното е дали ако направим дома си уютен за всички, които живеем в него, това няма да бъде първата крачка към това да направим света си по-уютен към всички, които живеят в него.
   Петък е. У дома все още е тихо. Така обичам тишината... След малко съпругът ми ще си дойде, ще включи телевизора (мрази да му е тихо), ще си пусне от онези филми с насилие, които никак не мога да гледам, а аз ще си пусна джаз на слушалките и ще си почета книга. След няколко часа ще чуя „Мило, гладен съм” и ще оставя книгата, за да сложим масата – той ще вечеря, а аз ще му правя компания (той обича да вечеря късно, а аз обичам да вечерям рано). Ще спре телевизията – за да си приказваме. И през цялото това време ще се докосваме поне с по един крайник. Защото иначе боли. Но нито един от двамата, никога, по никакви причини няма да се опита да наложи себе си на другия. Дали е трудно, ли? Опитайте....И може би утре на децата ни няма да е така неизчистваемо—лепкаво, както на нас понякога...

неделя, 3 февруари 2013 г.

„Играта на ангела” - Карлос Руис Сафон


Милото офисно другарче, което ме снабдява с книги, ме ощастливи с „Играта на ангела” на Карлос Руис Сафон – втората книга от тетралогията, започнала със „Сянката на вятъра”.
Отново Барселона, отново умопомрачаващ стил на писане и отново този жанр, който смесва в себе си всички останали. Няма как да го кажа по друг начин – едно от онези литературни произведения, което ти маха главата. Не от философски въпроси и жизнени дилеми, а от възможно най-чистото удоволствие – да четеш вълшебство.
Изключителни, пълнокръвни герои, страхотна история, зашеметяваш изказ – казваш си „Само още една страница”, и откарваш до сутринта. 200 страници преди края не искаш да свършва, оставяш я за ден с ясното съзнание, че не можеш да четеш друго (ефектът е като да ядеш ябълка след шоколад – може и да е по-полезно, ама не, мерси). 100 страници преди края  изобщо не вярваш, че за останалото място до корицата всички навързани възли ще се развържат в смислен финал. 15 страници преди финала го вярваш още по-малко...нещата са се заплели още повече. На последната страница ти е ясно, че още дълго ще мислиш тази книга, а тя ще те стиска за гърлото.
Атмосферата в книгата е тежка, мрачна, мъглива и почти готик – ако ви трябва нещо за повдигане настроението – определено не е това. Но във всички други случаи – препоръчвам!

P.S. Хубавата хартия и читаемият шрифт са още един бонус!