Поезия

    Там, при паяците. Където е тъмно. В килера на душата ти. В килера на душата ми. Между миналогодишните бурканчета със сладко от зелени смокини и малиновото вино от ненастъпили още лета. В шрьодингеровото пространство, където се случва колапсът на вълновата ми функция. Където съществувам, без да липсвам сама на себе си. Където консистентността е естественото ми състояние. Където шрьодингеровите паячета сънуват шрьодингерови котки. Където е самоподобието на фракталите. Където съм непрекъсната навсякъде без да съм диференцируема никъде. Където у мен не живее нищо хищно. Където недописаният трактат за квантовата физика на цирка лежи захвърлен, нападнат от глутница слънчеви зайчета. 
  Там, където да мълча до теб, докосвайки те с някой крайник, е поезия, а не проза.

Безнадеждно

От пръстите ти идва тишина.
А есен е. И нещо се обърна.
Виновна ли е вещица една
че в бяло зайче някак вчера се превърна?

Червената коса със скреж покри.
И с вятър, сняг, мълчание и нежност.
Прибра си брадвата. И скиптъра покри.
Червило сложи. Слънце. Центробежност.

Извади си тетрадката (червена)
и методично я извеза в бяло.
"Дори и пак да бъда наранена,
какво пък, то и мойто се видяло..."

Откъсна листи с някакви отвари,
затвори всички тайнствени гърнета.
Премете после тъмните хамбари
и скри в земята луковици на лалета.

Написа приказка, за залеза разказа,
и колко я боли да е сама.
И после тя на вятъра показа
как може да извика зимата.

И чака, чака, чака много дълго.
И плака, само малко, хей така.
И бързичко сълзите си избърса,
помоли "Нека дойде пролетта".

И тялото й се обви с листа,
а вените дървесен сок изпълни.
Виновна ли е тя и за това,
че в цвете вместо в зайче се превърна?

...
Как духа вятър в празните ъгли
и мисли есенни в ума прегръща.
И колко вещици са пак така сами,
и колко много искам да се върнеш....