петък, 27 септември 2013 г.

За възпитанието, любовта и общия чаршаф

   
http://www.flickr.com/photos/annamagal/5475036666/
Чудя се в кой момент хората решават, че след като живееш под един покрив с някого и го чувстваш близък, можеш да му повишаваш глас. Когато си нервен, ядосан или просто ти се спи. Кога започваме да вярваме, че щом спим на един чаршаф, можем да пропускаме думичките "ако обичаш", "благодаря" и "моля"?
    Не, не, не ме разбирайте погрешно. Не очаквам двойките да стоят в двата края на петметрова маса, да си говорят на "Вие" (макар че, казано под секрет, това винаги ми се е струвало много, ама много готино) и да правят секс на загасени лампи, облечени в дълги нощници. Аз съм  с всичките си ръце, крака, глави и прилежащи органи "За" прямите, открити, непринудени човешки отношения. Искрено вярвам, че "у дома" е онова място, в което си себе си, в което нямаш маска, не се страхуваш, че ще бъдеш наранен, в което има само спокойствие и чисто удоволствие. Но тук става въпрос за друго. Става въпрос за възпитание. Защото точно този тип възпитание не е свързан с другите, а с нас самите. Да поздравиш с "Добър ден" не е отношение към другия. То е отношение към самия теб. "Моля", "Благодаря" и "Ако обичаш" не са проява на куртоазия - те са проекция на вътрешния ми свят извън мен. Те показват, че много добре осъзнавам, че не съм център на вселената. И че докосването ми до твоя свят трябва да става много, много внимателно. Въпреки че използваме обща баня.
    Не разбирам кое е нормалното в това да се прибера у дома, на това свещено място, да видя най-най-най любимия си човек (трябва да е такъв, след като живея с него, нали?) и да започна да крещя. Щото къщата е мръсна. Щото колежката ме е ядосала. Щото клиент ми е затворил телефона. Щото съм била в задръстване. Щото светът е гаден. Щото не ме кефи подземния живот на картофите. Щото ей така, с 5 изречения, казани на по-високи децибели, мога да скапя вечерта на човека, когото твърдя, че обичам най-много на света. Понеже е "нормално" когато клиент ме изкара от равновесие, да вдигна скандал на мъжа се/детето си/майка си. Защото е толкова нормално заради някого, за когото хич не ми пука (Извинете. Клиентът е на първо място само в работно време) да нагрубя най-близките си. Да, нормално е, толкова е нормално, че вероятно е една от основните причини фармацевтичните компании да правят страхотен оборот от успокоителни (Да, ясно ми е, не употребявате. Само от онези, билковите, дето към тях не се привиква...).
    Толкова ли е трудно да си подредим приоритетите? Например - семейството ми е на първо място, работата на второ, чистата къща на трето, приятелите на четвърто (Т.е. - ако ме е ядосало детето, крещя в офиса, а не обратното..).Защото, това, че партньорът ми носи халка на безименния пръст, или това, че споделяме общо жилище не означава гарантиране на доживотни отношения. Всъщност, не означава нищо - нищо повече от това, че днес и известно количество дни преди това той е избирал да бъде с мен. В миналото и настоящето. А какво ще избере в бъдещето, предполагам, зависи и от мен. От това колко "нормално" се отнасям към него. Защото това не е избор който се прави еднократно и е за цял живот. Това е нещо, което се избира всеки ден. И се гради всеки ден. Защото, както пише в текста, намерен нейде из интернет пространството, който скоро дискутирахме с приятелка, "Нито една любов не умира от инфаркт. Отива си бавно, мъчително и безвъзвратно, опустошавайки душите ни. И няма невинни" (Моите искрени благодарности и адмирации към автора. След този цитат, каквото и да напиша, ще бъде лековато и не на място...)

вторник, 17 септември 2013 г.

Имам си моменти....

http://www.flickr.com/photos/kjcs/4612663237/
    Харесвам да бъда себе си. Харесвам вътрешния си свят. Понякога е по-вълнуващ от външния, по-интересен, по-истински...Там има едно специално място - харесва ми да мисля, че е душата ми. В нея влизат хора - понякога повече, понякога по-малко. Често защото аз ги искам там, но не винаги. Някои влизат тихо, като в храм, оставят или вземат нещо, и си отиват. Други остават завинаги. Някои влизат с кални обувки, събарят несъществени за тях неща, взимат нещо ценно и ми оставят блестящи стъкълца на негово място...
     Обичам да наблюдавам хората, реакциите им, отношенията им - твоите, моите, нашите, различни, еднакви, красиви посвоему или пък не точно. И не мога да спра да се чудя защо на повечето от нас им е толкова трудно да кажат "Обичам те", "Извинявай" или "Имам нужда от теб". Това са най-естествените човешки чувства, потребности, желания. И ги имаме всички - дали ги признаваме или не, дали ги обличаме в думи или се завиваме с юргана през глава и крещим "Няма те! Няма те! Няма те!", те са си там. А след като са там, защо влагаме толкова енергия да ги скрием? Да, съгласна съм - рано се научаваме, че боли, когато си отхвърлен. Боли, когато обичаш, имаш нужда от някого или се извиниш, а ти се присмеят. Боли, когато влязат с кални ботуши в душата ти и ти вземат слънчевото зайче. Но от това не се умира. Наистина. Умира се, когато цялото ти същество крещи "Обичам те", а ти просъскваш "Грозен/а си! Няма да си играя с теб!". Когато знаеш, че не можеш да дишаш без някого, а се обръщаш и затваряш вратата. Когато знаеш, че си сбъркал, а казваш "Така ти се пада!".... 
    Не, не съм на 13. И не, не съм отгледана в саксия. Не съм и Спящата красавица, та сега да се събуждам от вековен сън. И изобщо никаква красавица не съм, с калните следи из душата си. Някои ги чистя. Други си стоят - нарочно, да ме подсещат. Защото в отношенията между хората никога не е виновен само единият. Но така или иначе, няма да спра да повтарям "Обичам те",
"Имам нужда от теб"  и "Извинявай".
     Това ми създава неудобства. По-скоро, създава неудобства на околните. Понякога възприятията ни се разминават. Защото "Имам нужда от теб" не значи "Заведи ме на вечеря, а после у вас". Не значи и "Ще те чакам, докато остарея, сбръчкам се и ми умре кучето". Тцъ. Значи точно това - имам нужда от теб. Тук. Сега. Не утре, не когато ти е удобно, не когато се пенсионираш. Това, че не отговаряш на потребностите ми, не означава, че ще спра да те обичам. Просто си имам моменти. Съжалявам. Не умея да чакам. Извинете ме.....

събота, 14 септември 2013 г.

"Докато смъртта ни раздели" - Гюнар Столесен

Купих си книгата от промоция на Сиела, благодарение на мнение, което намерих някъде из интернет, и което привлече вниманието ми. Търсех си книга за морето - нито повече, нито по-малко. Обаче, както често се случва, попаднах на нещо повече от разказ, който да ме развлича, докато лежа под слънчевите лъчи, или пък докато се мъча да забравя колко много ме боли изгорялата от лежането под въпросните лъчи кожа...
Ако трябва да съм откровена, не съм се сблъсквала твърде често със скандинавска литература. И може би затова (а може би съвсем не затова) книгата ме заплени - разкошен стил, образност, интересни идеи, хубав разказ. Въпреки лятото, морето и изгорялата ми дясна половина, през цялото време, докато я четох, вярвах, че съм в една страна с малко слънчева светлина, много студ и вятър и много, много алкохол. Като бонус разбрах, че в Норвегия имат и други имена, освен Свен Сигурдсон и Сигурд Свенсон...
Книгата е чудесна, но в нея има едно лошо нещо и това е краят й. Ако решите да я четете с представата, че е криминале, ще се разочаровате. Краят е написан все едно на автора са му оставали 5 дни работа по книгата, когато нещата рязко са се променили и той е трябвало да я завърши за 2 часа. Аз ви съветвам да забравите идеята, че "Добрият край оправя всичко", изобщо да забравите за края и просто да четете, наслаждавайки се на думите. Думите в книгата си струват. Наистина. А краят...може да бъде какъвто си поискаме...