сряда, 24 април 2013 г.

Искам още!



   
http://www.flickr.com/photos/stickerhelsinki/950840421/
 Скоро прочетох индианското пророчество, гласящо "Когато последното дърво бъде отсечено, последната река - отровена, когато последната риба бъде уловена, само тогава ще разберете, че парите не могат да се ядат."

Да, ще разберем,и ще бъде твърде късно. Защо не можем да го разберем още сега?
     Оглеждам се и навсякъде виждам свръхконсумация. Ненавиждам я. Във всичките й форми. И въпреки това съм засегната от нея. Да, доста по-малко от средностатистическите хора (и хорки), но все пак....
   Не мога да разбера откъде идва ненаситният ни стремеж да притежаваме. Колкото повече, толкова повече. Искам да притежавам родителите си, децата си, мъжа си, къща, няколко коли, пълен гардероб, няколко телевизора последен модел, телефони по-последен модел от последния, времето и вниманието на всички, огромна банкова сметка, поне 500 лака за нокти, доживотен абонамент за фризьорския салон и...а, да, обещание, че никога няма да имам целулит....Защо? Защото....(моля някой, който има отговор, да завърши изречението). Аз нямам отговор. Стандартното обяснение - за да имам сигурност, не ми е достатъчно. Първо, сигурност няма. В почти нищо....никога. Второ, 40-те ми чанти ми дават сигурност единствено в това, че никога няма да знам къде ми е червилото и че пространството у дома никога няма да ми стига. Друг отговор - "За да изглеждам готино" - ами, всъщност, и една рокля ми стига, за да изглеждам готино. Няма как да навлека всичките 30 едновременно, нали? А и хората обикновено са заети с това да мислят дали те са готини, не дали аз съм готина. Уверена съм, че 98 % от хората, с които съм се видяла днес, изобщо нямат спомен нито за това как  съм била облечена, нито за това дали съм изглеждала по-готина или по-малко готина от обикновено. Сигурна съм, че и 85 % от хората, с които прекарах 9 часа днес, не биха могли да си спомнят. Други отговори? Аз нямам...
   Какво имам ли? 1 чанта. Да, една. Не защото нямам възможност да си купя. А защото това, за което служи чантата, е да ми събира нещата. Като спре да ми служи, ще си купя нова.
  Друго? 10 чифта обувки. Да, за всички сезони общо+ кецовете и маратонките. (За справка, имам два крака. В един и същ момент ми трябват само два броя обувки. По възможност еднакви).
 Още? Една мъничка преградка в гардероба за дрехи.*2 - за летния и за зимния сезон. За справка, мъжът ми има повече дрехи от мен.
 И друго? 5 броя козметични продукти+3 измивни. И те са ми много, но има неща, от които даже аз не мога да се откажа. Останалите ми 3 524 броя шишенца с чудотворни моментално-повдигащи-самочувствието шарени бурканчета заминаха в небитието в момента, в който си дадох сметка кой има далавера да се заривам с козметика. За справка - не  съм аз. Нито кожата ми. Нито кредитната ми карта.
   Не ме разбирайте погрешно - това не значи, че сумата пари, която отиват  за гореизброените неща, е задължително по-малка от тази, която харчат хората, отдали се на свръхконсумация. Не тръбя, ама изобщо, в защита на идеята "Да си къткаме паричките, 'щот...нали..." И аз не знам какво "нали". 'Щото ще ми дадат сигурност. Че като се запътя към....онази безкрайна библиотека, ще има с какво да си взема ВИП ложа....
 Всичко това не значи, че не съм се поддала на желанието да имам...Съвсем скоро си счупих телефона. Да, онзи скъпия дето въобще не трябваше да си купувам, ама нали съм готина...Не можах да се прежаля да си купя обикновен евтин телефон със зелена и червена слушалка. Но съм горда от себе си, защото си купих по-малко готин телефон. И ще го пазя повече. Защото за да се произведе следващият, който ще трябва да купя, ако счупя и този, ще трябва да се открадне от храната на децата ми. Не, не ми излизайте с номера, че ако не го купя аз, ще го купи някой друг. Както и да го гледам, все ще съм спестила един телефон, въпреки милиардите, които се влагат в това да ме убедят, че колкото по-нов телефон имам, толкова съм по щастлива. Защото, като обърнем огледалото и се погледнем, ама истински, знаете ли какво ще видим? Нещо като Джаба Хътянина. Да, не сме красиви. Но можем да работим над себе си. И да възпитаме децата си в правилните ценности - не ти трябва най-готината кукла, а най-готината майка. А най-готината майка не е тази с най-готината чанта. А тази, която си играе с теб със собственоръчно ушитата парцалена кукла и слуша супер-интересната-неповторима история за Иванчо от съседната група в детската градина. Всеки ден. По много. Това са неща, които не можеш да притежаваш. Но можеш да изживееш...
  

петък, 5 април 2013 г.

За теб

        Мила приятелко,
     Виждам, че имаш камъче в обувката и те боли. Мислиш ли, че ще ти мине, ако ме обидиш, ако ми кажеш, че съм грозна, тъпа и незначителна? Бездната в душата си не можеш да запълниш със злоба, шоколад или дори с най-готината нова рокля. Или кола. Или парцел на Луната. Ако имаш нужда от усмивка, съвет или просто някого, на когото да разкажеш - тук съм. И аз си имам камъче в обувката и си го нося. Но ако си мислиш, че ще стана малка, тъжна и незабележима в усилие ти да се почувстваш голяма, силна и велика, няма да ти се получи добре.
    Мислиш ли, че можеш да ме одраскаш там, където никой преди теб не се е сетил? Така като ме гледаш, мислиш ли, че можеш да ме надприказваш? Че можеш да ми кажеш нещо саркастично, което не съм чувала? Прочети ме пак - тази игра аз съм я измислила. И няма да я играя с теб - не е достойно да се рита паднал човек. Когато се изправиш и си себе си отново - на разположение съм. Тогава ще поиграем. Но само когато видя огънчето в очите ти. Сега е безсмислено - цялата си нокти. Ще си развалиш маникюра.
    Дали няма да ти стане малко по-добре, ако ти се усмихна? Или ако ти се усмихнеш? Или ще си го мерим до края на времето? Мъжете си го мерят, мила, жените вървим заедно. И когато една падне, падаме всички, а не се извисяваме заради нейното падение. Нашите войни са други - ние надскачаме себе си, а не се надскачаме една друга. Нищо за мерене нямаме - всичко ни е скроено и ушито. Душите ни, обаче, са там горе във звездите - пази и своята там, тя няма място долу.
    И повече не се опитвай да ме настъпиш по мазола. Животът ме е ритал достатъчно, за да се науча, че трябва да ме е страх от неговите шамари, не от тези на хората. Не се опитвай, нищо не печелиш. Ако аз падна, ти не ставаш по-висока. Но ако аз порасна, можеш да пораснеш и ти - хвани се за мен и нека го направим заедно...
    Мила приятелко, помисли си пак защо съм в живота ти - за да си опитваш зъбите върху мен, или за да се опреш на мен, когато не знаеш кое е горе и кое - долу. Когато те видя отново, ще знам какво си отговорила. А в отговора ти има цял един свят - и целият е твой. Помисли си какъв го искаш за себе си. Аз съм част от другата страна на уравнението....

вторник, 2 април 2013 г.

"Аномалия" - Людмила Филипова


         Харесах Людмила Филипова още когато прочетох "Анатомия на илюзиите" и си обещах, че ще чета всяка нейна книга. А аз си спазвам обещанията. После четох "Червено злато" - наситено, тежко, емоционално; после, дълго отлагайки, "Стъклени съдби". Тук вече бях напълно наясно, че Людмила не е Разказвач, но е от онзи тип писатели, които винаги свързвам с Майкъл Крайтън - тяхната гениалност не е в сюжета, героите, диалозите...а в идеите. Тези хора си правят домашното, проучвайки дълбоко дадена тема, и сядат да развият в книга брилянтните си, най-често радикални, идеи. Малко се разочаровах от "Мастиленият лабиринт", малко повече от "Антихтонът на Данте", но все пак съм дала обещание - ще чета всяка книга. И не сбърках :) 
        Милото офисно другарче по книгочетене ми даде "Аномалия". Тук Людмила Филипова е разгърнала идеите си наистина чудесно. Книгата ми беше много интересна и като сюжет, и като внушения, и като храна за разсъждения. Защото това е всъщност основното, което получавам от нейните книги - перспектива, за която никога не съм се сещала, която, обаче, щраква абсолютно напасвайки се в пъзела на житейските ми представи. И ми осигурява часове мислене, което е горивото, на което се движа. Препоръчвам!
Следваща спирка - "Печатна грешка"....