понеделник, 13 август 2018 г.

За пръчките и хората

Когато дълго време са те обичали само заради нещата, които даваш;  заради нещата, които правиш; заради нещата, които не правиш. Заради това, че отговаряш на очакванията. Заради това че си там, където се очаква да бъдеш. Не заради теб самия. Не заради онзи поглед. И заради това докосване. Не заради това, което искаш да бъдеш. Не заради това, което си могъл да бъдеш, но си избрал да не си.
Тогава искаш да провериш дали ще продължат да те обичат, дори когато не оправдаваш очакванията. Дори когато не галиш. Дори когато си лош. И се сдобиваш с пръчка. За проверка.
Усещането, че с едната си ръка проследяваш очертанията на устните ми, а с другата стискаш пръчка. Върбова. Която може с едно движение да смъкне пластове от душата ми. Понякога пръчката просто нервно ритмува по прасеца ти с тихи, отмерени движения. Понякога за частица от мига разсича въздуха и...боли. Не питам защо. Защото знам. И аз съм имала пръчка.
Казват, че проверката е висша форма на доверие. Може би е така. Може би не съм пораснала достатъчно, за да разбера. Но понякога е хубаво просто да повярваш. Че "Keep the smile" побира целия ми ден, целия ми свят. А с пръчката...с пръчката трудно ще ме изненадаш. Been there, felt that. И не, не подлежа на разглезване. И, да, предизвикателство е, но само малко.
Проблемът на пръчката е, че има шипове, забиващи се в ръката на този, който я държи. Неизменно. Винаги. И проверката, обичайно, има висока цена. За държащия пръчката. Аз, за себе си, не искам да плащам цената. Не ми трябват проверки. Имам онзи поглед. И онова докосване. И нищо друго не ми е нужно.
Моята пръчка е трудоустроена. Дадох я на огретата да си почистват зъбите след хранене. Защото оралната хигиена е важна. Също както и душевната.

сряда, 30 ноември 2016 г.

Поезия

    Там, при паяците. Където е тъмно. В килера на душата ти. В килера на душата ми. Между миналогодишните бурканчета със сладко от зелени смокини и малиновото вино от ненастъпили още лета. В шрьодингеровото пространство, където се случва колапсът на вълновата ми функция. Където съществувам, без да липсвам сама на себе си. Където консистентността е естественото ми състояние. Където шрьодингеровите паячета сънуват шрьодингерови котки. Където е самоподобието на фракталите. Където съм непрекъсната навсякъде без да съм диференцируема никъде. Където у мен не живее нищо хищно. Където недописаният трактат за квантовата физика на цирка лежи захвърлен, нападнат от глутница слънчеви зайчета. 
  Там, където да мълча до теб, докосвайки те с някой крайник, е поезия, а не проза.

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Безнадеждно

От пръстите ти идва тишина.
А есен е. И нещо се обърна.
Виновна ли е вещица една
че в бяло зайче някак вчера се превърна?

Червената коса със скреж покри.
И с вятър, сняг, мълчание и нежност.
Прибра си брадвата. И скиптъра покри.
Червило сложи. Слънце. Центробежност.

Извади си тетрадката (червена)
и методично я извеза в бяло.
"Дори и пак да бъда наранена,
какво пък, то и мойто се видяло..."

Откъсна листи с някакви отвари,
затвори всички тайнствени гърнета.
Премете после тъмните хамбари
и скри в земята луковици на лалета.

Написа приказка, за залеза разказа,
и колко я боли да е сама.
И после тя на вятъра показа
как може да извика зимата.

И чака, чака, чака много дълго.
И плака, само малко, хей така.
И бързичко сълзите си избърса,
помоли "Нека дойде пролетта".

И тялото й се обви с листа,
а вените дървесен сок изпълни.
Виновна ли е тя и за това,
че в цвете вместо в зайче се превърна?

...
Как духа вятър в празните ъгли
и мисли есенни в ума прегръща.
И колко вещици са пак така сами,
и колко много искам да се върнеш....




неделя, 14 август 2016 г.

А дотогава....

 
photo credit: "Fear" in stone via photopin (license)
 Не ме е страх от твоето "Не". Нито от твоето "Да". От "Може би"-то ти също. Не ме е страх да попитам, поискам, дори да настоявам. Страх ме е от друго. Да не скъсам някоя тъничка нишка, плетена от малко паяче в прашното много преди мен. Аз не съм началото ти, нито края, нито дори това между тях. Не искам да оставям следи. Не искам след мен да има скъсани нишки на паячета, откъснат лист с надпис "Обичам те" или забравена фиба. Аз съм вътре в себе си. Няма нужда да преливам и в теб.
   О, да, сега е модерно да правя каквото си искам, пък да става каквото ще. Сега е модерно да се опитвам да уталожа всеки дискомфорт максимално бързо, евтино и без усилие. Да взема хапче за глава, за стомах, а след това срещу ефектите от преяждане. Да си сменя телефона/компютъра/чантата всеки път, когато се появи нещо по-шарено. Затова ходим счупени. Празни. И носим спомен, че някога може би сме били цели. Но сега дори не разполагаме с всички парчета от самите себе си. И се опитваме да се наредим, чупейки парчета от другите и нареждай ги в собствените си празнини.
   Как бих могла да обясня колко сладък е копнежът? Колко мъчително-удовлетворяващи са безсънните нощи? Колко много има в "Ами ако...?"
   Когато търся отговор в очите ти преди да задам въпрос, това не е предварително изчисляване на шансовете за успех. За да се откажа, ако не надминават стойността на константата на Планк. Това е просто моят начин да съм сигурна, че паячето си е добре. И не, не си придавам излишна важност. Изобщо не си въобразявам, че мога да те изпотроша отвътре. Не мога дори да те одраскам. Но мога да нараня паячето. И някой с красиви очи, дошъл след мен, да си мисли "Ех, ако имаше едно паяче тук в тъмното...".
  Знаеш ли как тежи да трябва да плащаш за чужди грешки? За думи, които някой друг е казал? Знаеш ли колко боли да те обвиняват, че си дала ябълка в Райската градина? Колко е мъчно да страдаш за паяче, което някой по невнимание е смачкал хилядолетия преди теб?
   Не, не ми трябва моментално удовлетворение на всички нужди. Не ми трябва мигновено хапче за щастие. Не ми трябва сигурност. Или спокойствие. Искам си само паячето. Пази ми го. Някой ден ще дойда да си го взема. Него и цялото тъмно наоколо. А дотогава - не, не ме е страх....

сряда, 10 август 2016 г.

Августовско, v.2


photo credit: Champêtre via photopin (license)



Августовско, v.1

Три години по-късно.

Не изпълнявам желания. Милион и едно. Амаретово ми е. Нямащо. С вкус на изгубено. Раждам се. От думите. От диханието на страниците. От пъстрото в очите ти. Дори понякога от липсата ти. Защото отсъствието ти те дефинира. Нямането. Усещането, когато си тръгваш.
Любовта е състояние на духа. А не желанието да притежаваш. Не искам да те имам. Не си чифт обеци. Искам да държа ръката ти. И да усетя как почти незабележимо помръдваш пръстите си под моите. 
"Късо, дълго, нормално?" Двойно. С лед. И чист Triple sec. От бутилката. Не всичко влиза в категории. Не всичко можеш да дефинираш. Не всичко можеш да разбереш. Не всичко можеш да планираш. Казват, че най-дългият път, който човек трябва да измине, е 47 см - разстоянието от главата до сърцето. Не, благодаря. Предпочитам обиколния маршрут. През Варна. Защото дестинацията не ме интересува. Интересува ме границата между това да си тук и това да те няма. Границата между това да ме имаш и това да ме нямаш. Границата между твоя цирк и моя. Границата между хаоса и хаоса. А утре ли? Не зная...Днес е август.