четвъртък, 7 януари 2016 г.

Понякога

   Опитвам се да се самоубия с музика.
   Пускам нещо, уж безобидно, което обаче е пълно с история. Спомням си докосване, а не би трябвало. Беше отдавна, толкова отдавна...Отминала Нова Година. "Nearly forgot my broken heart..."....
   Още по-отдавна. Pearl Jam. Преди 10 000 лета. Целувка. Всъщност, няколко...десетки. После - пауза. От хиляда години.
   И ти. Винаги 5 сантиметра по-далече от необходимото. Просто ей така. За да си сигурен. Безопасна съм. Червената коса е само за разкош. "Come break my bones, come spread my ashes...". Забивам ножа. До дръжката. И завъртам. Just in case. "Be brave and show me where it hurts..."
   Оплетена в спомени, не мога да прекрача напред. Това, за което воювах години, вече май не е точно моето. След години - да, но сега...Сега е различно.
   Винаги съм искала да покажа, че мога сама. Че не искам помощ. Мога да нося торбите си от пазар. Мога да си отворя сама буркана. Мога да се оправя във всякаква ситуация. Не искам да бъда спасявана. Не съм Damsel in distress. Никакво рамо, на което да плача, не ми е нужно. И не, няма да те манипулирам, защото ми е под достойнството. Аз, всъщност, съм толкова силна, независима и необикновена... Докато не се обърна и не осъзная колко средностатистическа искам да бъда. Как не искам сама да си отварям бурканите. Не искам аз да шофирам. И да, искам да ме спасиш. Поне веднъж. Знаеш ли, понякога мечтая за "Нека го направя вместо теб"...
   Винаги съм вярвала, че когато искам да бъда с някого, няма значение кой на кого се е обадил. Няма значение, че изходящите ми обаждания към теб, съотнесени към входящите ти към мен, са около 200 000: 1. Who cares? Нали се чуваме, виждаме, и съвместното ни време е приятно изкарано. Не е важно, че ако аз не се обадя, няма да се видим пет...надесет месеца. Нали ни е хубаво, като сме заедно? Нали?! А...всъщност, като че ли не е точно така. Като че ли не ми е все едно, че аз искам да те видя, а за теб е просто...ОК. Като че ли ми се иска да знам, че ако някакси не ти се обадя, ти ще ме намериш. Че понякога ти липсвам. Мъничко. Понякога искам да чуя "Обичам те". И пръстите ти в косата ми. Понякога...
  Само понякога. През останалото време ще мога всичко сама. Няма да имам нужда от теб. Няма да чакам. През останалото време всичко ще бъде както преди. И както след. Но понякога, само понякога, в този кратичък момент, музиката в главата ми ще спре. И ще чуя себе си. И теб. И света. И ще знам, че те има. И мен. И света. Че не живея само в собствената си глава. И че щастие има. Макар и само понякога.