неделя, 24 март 2013 г.

Границата

photo credit: gaspi *yg via photopin cc
     Чудя се дали боли, когато човек преминава границата, която сам си е поставил по скалата етично - неетично, морално - неморално, правилно - неправилно, добро - лошо. Или пък всъщност човек никога не преминава тази граница - само я премества в посоката, която му е удобна в момента.
     Не че и аз не съм се опитвала да премина своята, но дотук не съм успяла. Дори и за сравнително дребни неща, като дупченето на билетче в автобуса - за две години са ме проверили веднъж по великия маршрут от три спирки, по който пътувам. Но не мога да не си продупча билетчето. Всеки ден. Защото това е моята част от сделката. За да се возя, трябва да си плащам. Дали от другата страна изпълняват своята част от сделката на 100% и качествено, е една друга тема. Не по-малко важна, просто друга тема. И изводът от тази тема не променя моето задължение. Точка. И предпочитам да се откажа от благата, които би ми предоставило изместването на границите ми, пред това да се гледам трудно в огледалото. Или да се позная в текст като този.
       Не говоря за хора, чиито граници по начало са различни от моите собствени. Всеки разполага с моралните си категории както намери за добре, стига да не пречи на останалите. Това, че за някого е морално и добро нещо, което за мен не е, е ОК - kein problem. Говоря за друго. За това как някой измества постепенно своите разбирания така, че и сам не усеща какво прави - като жабата, която се сварява в постепенно нагорещяваща се вода.
     Доста е странно (страшно?) да наблюдаваш хора, които познаваш от години, как успяват да преместят границите си в такава степен, че се превръщат в не-себе си. Прекарваш известно време всеки ден с един човек и знаеш какви са възгледите му, изненадите му, обичаните от него неща, какво му доставя удоволствие....и в един момент всичко това се усуква и премества, защото вече не е политически изгодно. Властта (в пространството или в главата му) е друга. И той става друг. Започва да се подиграва на нещата и хората, които до вчера е уважавал, започва да използва приятелите си и обичта им, за да измие ръцете си пред някого. Или пред себе си.
     Не страдам кой знае колко от тази трансформация - винаги съм имала щастието да съм достатъчно свободна и да мога да избирам сама хората, с които живея, общувам и работя. Та, ако трансформацията започне да ми пречи, с този човек ще се разделим. Но ми е интересно как той ще се раздели със себе си. И какво ще стане една сутрин след 30 години, когато той се събуди с прозрение и иска да извика "Спрете света, искам да сляза. Последните 30 години не бях себе си и правих неща, които не исках. И живях един живот, който не беше моят. Може ли да опитам отново?" Ми не, не може. Това е най-страшното на този тип избори - увличат се един друг и като започнеш, не можеш да спреш. И живееш техния живот, животът на погрешните си избори, а не твоя собствен.
    На мен лично тази перспектива не ми допада, ама никак. Да не кажа, че ме ужасява. Предпочитам да имам своите притеснения, да си понасям последствията от това да кажа на хората с повече власт от мен "Не ме кефиш нито ти, нито нещата, които вършиш", отколкото да изритам два пъти проформа срещу ръжена, а после да започна да се сливам постепенно с това, което не харесвам. И затова живея собствения си живот - с моето мнение, моите правила и моите разбирания. Да, това ми носи проблеми и да, много съм горда, че ги решавам. Но съм тук и сега - себе си, истинска, такава, каквато аз мисля, че трябва да бъда.
   Избягвам да коментирам изборите на другите. Старая се да говоря само за моите собствени. Но може би все пак ми е жал за човека, който изгуби себе си сред всички останали. Тъжно е, нали? Или?

събота, 16 март 2013 г.

"На изток от запада" - Мирослав Пенков

       Преди малко дочетох "На изток от запада" на Мирослав Пенков. Купих си я заедно с още няколко книги от промоцията на Сиела за 3-ти март (моите адмирации за чудесния жест от тяхна страна), по препоръка на Книголандия (напоследък съм пристрастена към техните ревюта). На няколко места прочетох хубави отзиви за книгата, но някакси не очаквах кой знае какво - начела съм се на произведения на родна тематика, които или ми обясняват колко сме тъпи, мързеливи и нещастни, или пък колко сме велики, трагични и неразбрани. Не съм съгласна и с двете твърдения и очаквах да прочета нещо, което за пореден път да ме ...хм, разгневи. Е, не се получи. Книгата е великолепна. Разказите, поне за мен, са умопомрачителни,  буквално - напипани са всичките ми болни места по темата "България", разръчкани са и сега ме болят, все едно съм бита. Стилът е чудесен, различен по своему във всеки разказ, но все еднакво добър. Не можах да чета по повече от един разказ на ден, поради емоционалната наситеност, с изключение на един-два разказа малко след средата, които, признавам, не харесах, а единия дори и не разбрах. Но тази книга издигна нивото на съвременната българска литература на неподозирано високо ниво в моите очи. И, надявам се, не само в моите. Защото заслужава да бъде прочетена, почувствана, преживяна и осмислена. И ние я заслужаваме - да я изстрадаме, да си спомним, да си извлечем поуките и от утре да бъдем по-добри - за себе си, за близките си и за Родината си (да, дори и това да включва съседа с бормашината).
Мен ако питате - не пропускайте тази книга. Толкова е...нашенска, че те хваща за гърлото. Мен ще ме държи още дълго...

събота, 9 март 2013 г.

Там ли си?

http://www.flickr.com/photos/ivanavasilj/7534072088/
Пак ми се е загнездило едно въпросче в съзнанието. От тези, малките въпросчета, не за Живота, Вселената и Всичко останало (защото на този му знаем отговора)...
Защо не мога, дори и само статистически и вероятностно, да доживея до дълбоки старини, без нито веднъж повече да видя онзи мой много специален приятел, който фигурира почти във всяко нещо, което напиша.
Ако питам някоя приятелка над чаша топъл шоколад, ще получа някакъв отговор от сорта на това, че причината да не мога да изкарам живота си без да виждам въпросния субект (всъщност си е цял обект, но да не издребняваме) е същата, поради която се появява в повечето мои постове - нещо от сорта на 42...но не точно, по-скоро към 63...
Ако питам самия него или пък мъжа си, отговорът ще отиде в статистики, вероятности, изчисления, теории и ще ме загубят още на втората начертана схема.
Аз обаче със статистиката имам проблем, откакто се познаваме - все ми е едно дали шансът нещо да се случи е 10, 90 или 23 процента - на мен или ми се случва (100%), или не (0%). Досега не ми се е случвало да ме навали 76 процента...но не ми обръщайте внимание....Скоро чух думата "наукообразно". Бих я приложила към статистиката. Definitely.
Та разсъждавам си аз (ама ако знаете колко хубаво си разсъждавам - слагам си очилата и изглеждам една такава умна и сериозна, а пък в главата ми едни неща бълбукат....сигурно ми се давят паяците....) над въпроса, обаче нямам никакъв отговор. Защото с въпросният субекто-обект се виждаме рядко. Ама много рядко. Толкова рядко, че понякога си мисля дали не ми е въображаем приятел. Не че принципно има проблем...ако си на 5. Ама като си на няколко пъти по 5....Представяте ли си? Четат ме някакви хора, а пък аз пиша ли, пиша за въображаемия си приятел...Creepy.
Както и да е, на този въпрос явно няма да си отговоря. Но защо има хора, отношенията с които са строго зависими от броя на "вижданията" ми с тях, и има други, които мога да не виждам и с години, но да са ми все толкова скъпи, важни и общуването с тях да е естествено и лесно като дишането? Или просто виртуалната комуникация все повече и повече нахлува навсякъде, измествайки потребността ни от реална такава?
Аз по принцип харесвам виртуалната комуникация - позволява ми да обменям информация, мисли, емоции с хора, с които трудно напасваме графиците си за "жив контакт". Виртуалното общуване не замества реалното - напротив, промъква се в пространството, оставено свободно от реалното общуване. Днес ни се налага да работим и опресняваме информация с темпове, немислими преди няколко десетилетия. Но денонощието ни не се е разтегнало - няма как времето, налично за каквото-и-да-е да не е намаляло. И не виждам драма във виртуалната комуникация, докато си даваме сметка, че е виртуална. Докато не я бъркаме с реалната, очи в очи. Докато не започнем да вярваме, че правилата и ползите са едни и същи.
Защото, в крайна сметка, е важно да има общуване. Да обменяш емоции и мисли, погледи и докосвания, думи и мълчание. Драмата идва, когато общуването го няма. Или дори когато нуждата от общуване я няма - когато си център на вселената си, но в нея няма нищо друго. Когато нямаш коректив, друга гледна точка и някой, който да те срита по кокалчето, когато паднеш и забравиш, че трябва да се изправиш. Защото ритането по кокалчетата е много, много по-важно от викането "'Айде наш'те". Да си давам кураж мога и сама. Но да се наритам едно хубаво и да се измъкна за собствената си коса като Мюнхаузен, не мога. За тази цел имам цяла вселена от чудесни хора, на които съм изключително благодарна. И нося частичка от света на всеки един у себе си. Независимо дали се виждаме често, по-рядко, или почти никак. И независимо дали последно се видяхме, чухме или писахме. Или просто се сетихме един за друг. Понякога и това е достатъчно....

четвъртък, 7 март 2013 г.

Outside the box



http://www.flickr.com/photos/56695083@N00/4549053214/
Обещах на будната си авторска съвест, че ще пиша (Благодаря, Б.!). И пиша, ей ме на (или, както биха казали на село, те ме те).
Избрала съм си професия, свързана с контактуване с много, много хора. Избрала съм я съвсем съзнателно и изобщо не се оплаквам. Но този човекопоток по време на работния ми ден си има последици, една от които е това, че в неработното си време предпочитам да съм в компанията на определен брой внимателно подбрани от мен индивиди. Ако пък нещата в офиса са били достатъчно тежки, ми се иска просто да съм на някое тихо и тъмно място (не ми се получава, на тъмно имам проблеми с четенето и ...ъ...да де, малко ме е страх....).
Напоследък обаче, поради различни паралено протичащи в живота ми процеси, се налага голяма част от свободното си време да изкарвам, придружена от хора, които не съм си избирала сама – ей така случайно сме се паднали в съответния куп. По принцип много често имам сблъсък на светогледи с хора, с които случайно сме се озовали на едно и също местоположение, свикнала съм – по-различна съм като характер, емоция, експресия и брой прочетени книги. Какво общо имат книгите, ли? Човек го разбира, когато за пръв път се разпознае и абсолютно се припознае в два главни героя на две книги. С един малък проблем – героите са на двата различни полюса, по всички възможни скали – и всеки един от тях си ти самият, ама 100%-ово си ти. Не, не е раздвоение на личноста, нещо от мастилото е – за сега, недиагностицируемо...
И така, срещайки се регулярно с хора, с които не съм избирала да се срещам, излизам от зоната на комфорта си доста по-често, отколкото ми се иска. Напускането на тази зона обикновено е полезно, а на някакъв интервал от време си е направо задължително. Но напоследък лекичко започнах да имам чувството, че светът ме е стоварил някъде и се върти без мен. Благословена съм с това роднините, колегите и приятелите ми да са много мислещи, знаещи и търсещи хора. И си живеех в кротката идилия на мисълта, че светът е станал по-добър и по-уютен, хората четат книги и не гледат сериали, в които някой се смее на заден фон, за да те подсети да се посмееш и ти. Мда, а мармотът...знаете...Всъщност се оказа, че светът изобилства от хора, които знаят всичко, или почти всичко (например – учителка съм, затова знам всичко за децата; футболист съм, затова знам всичко за спорта, инженер съм, затова знам всичко за видимия свят). Ами аз пък съм просто едно....дето и аз не знам какво е точно, сигурно затова всеки ден се убеждавам, че почти нищо не знам – нито за децата, нито за спорта, нито за подземния живот на картофите . Обаче, аз искам да науча. За разлика от тези, които всичко си знаят.
Интересно колко различно реагират хората, когато ги накараш да правят нещо, което не харесват и не разбират, но пък по някакъв начин зависят от теб и трябва да го свършат. Видях човек (шапка му свалям, наистина), който каза „Не ме кефите, не разбирам какво ме карате да правя, тези неща са ми абсурдни, обаче щом се иска от мен, ще направя всичко по силите си” – и наистина направи всичко по силите си. И до него, друг човек, който с най-широката си усмивка, обяснявайки как няма никакъв проблем, саботираше всяка една възможна (че и невъзможна) част от дейността. Колко много сила се изисква, за да кажеш, че човека отсреща иска от теб абсолютни тъпотии, и колко е лесно да стоиш, да се усмихваш и да проваляш всичко тенденциозно, привидно правейки усилия.
Видях хора, неизлизали от комфортната си зона от години, понеже статута им позволява да прекъсват всичко, което не им харесва, още в зародиш, изглеждащи като мумии, оперирани за отстраняване на емоциите преди десетилетия, да говорят с треперещ от чувства глас и, да, да плачат. Видях и двойка, която би трябвало да е образец на семейното щастие – (Ще познаете ли?) – като чифт идеални съквартиранти са...Видях любимия човек в нетипична за него светлина, която ме накара да го обичам още повече (мислех, че е невъзможно. Но всеки ден се убеждавам, че можело още мъничко...), видях и хора, които без да искат отплата, или благодарност, или дори съдействие, се мъчат да направят живота ти малко по-лесен...и да ти дарят частичка щастие, не защото това е професията им, а защото това е призванието им.
Видях много и различни хора в нетипични и за мен, и за тях ситуации. Интересно ми е те пък как ли са ме отнесли в съзнанието си....Интересно ми е дали хората са наистина такива, каквито ние си мислим, че са, или пък всеки от нас живее в паралелна реалност, населена със сенки на останалите, образувани от нашата мисъл за тях. Много неща са ми интересни, Но за известно време се връщам в зоната си на комфорт – за да премисля, смеля, разширя, и да изляза пак. Излезте и вие – уморително, но любопитно е. А любопитството уби котката, казват...за хора нищо не се споменава.... 

"Чест" - Елиф Шафак



Както обещах когато разказвах за „Черно мляко”, започнах да наваксвам с пропуснатите от мен книги на Елиф Шафак. Милото ми офисно другарче ми донесе „Чест”. Е, оказа се, че с „Черно мляко” само съм повдигнала завесата на един титаничен, чудовищен, чутовен талант на разказвач. Елиф Шафак е точно това – Разказвач. С главна буква.
Въпреки няколкото доста слаби момента, които стояха като закърпени на фона на историята (сякаш някой я е пришпорвал, когато ги е писала) и въпреки няколкото безумни смислово-правописни грешки, книгата е чудесна. Силна история, хубава идея, майсторски разказ – от онзи тип домашно – уютно разказване, все едно си се сгушил в скута на баба и слушаш история – малко мистика, малко любов, малко история, малко страшничко, малко смешничко. Накъдрено с толкова детайли, орнаменти, емоции, аромати, препратки, странно-старинни думи, че все едно историята се случва на теб. Вярвате или не, историята така ми влезе под кожата, че мога да я разкажа от първо лице, нищо, че няма и най-малкия шанс да ми се случи нещо подобно. И съм сигурна, че повечето от хората, прочели тази книга, ще ви кажат същото.
Елиф Шафак определено се издигна много много много в личната ми класация и отиде малко след Карлос Луис Сафон. Заредила съм „Любов” в непосредствения списък на чакащите (там има подбрани само около 100 заглавия), така че, до нови срещи с Разказвача.