Аз ли? Аз съм.....

photo credit: Pink Sherbet Photography via photopin cc

Преди години един мой приятел (приятел е твърде...неточна дума. Не ми е приятел. Отделна категория, за която нямам точна дума, ми е. От онези, които можеш да не чуваш с години, но ако ти се обадят в 3 часа през нощта от другия край на България, ставаш и палиш колата без въпроси. Нищо, че не можеш да шофираш. От онези, за които би си отрязал крайниците. От онези, за които нямаш категория. Може би пък точно това е приятелството, а онези, другите, не са истински, знам ли...отплеснах се, нали?! )...Та преди години ми каза, че съм цинична. В което няма нищо лошо, нищо странно...освен това, че 15 минути по-рано двама напълно непознати ми казаха, че съм крайно мелодраматична. Оттогава си блъскам главата над това – винаги съм поставяна в една от тези две крайности – никога някъде между тях. И аз съвсем не знам къде съм...

            От малка не си падам по празниците.Едно ми е такова...фалшиво. Лицемерно. Всички сме бели и добри. Даваме си прошка. Ядем до пръсване и си правим абсолютно ненужни подаръци. Какво точно празнувам на рождения си ден, м? А на годишнината от сватбата? А на...хм...днешният „празник на любовта”? (Ако се чудите как празнуваме – аз очевадно пиша, а мъжът ми не-толкова-очевадно гледа футбол и яде фъстъци. Всеки по своему празнува края на работния си ден).

Хубаво било да има поводи за празник. Защо ли? Защото делниците ни са празни. И пусти. И еднакви. И ни трябват някакви странни празници, дошли от другия край на земното кълбо, за да ни напомят, че това, дето живеем с него, не служи само за да ни сменя крушката/носи заплата/пере чорапи. И няколко подаръка, за да се усмихнем.И поне няколко празника накуп + чувал подаръци, за да си кажем, че се обичаме.

Ми...съжалявам, не ми е празнично на някакви предварително отбелязани в календара дни. Празнично ми е, като дойдат приятели на гости, сготвим си нещо вкусно и се забавляваме. Или когато непланирано купя подарък на някого, когото обичам. Или всеки един ден – защото съм жива, здрава, обичана и съм точно тук точно сега. Днес не ми е празнично заради милионите сълзливи грозни подобия на сърчица, нито заради хилядите сърцераздирателни постове във Фейсбук. Празнично ми е, защото успях да свърша няколко важни неща в офиса; защото бях на обяд с приятели и се забавлявахме; защото направихме бърз пазар (естествено с приятелки. Да, естествено, купихме си водка...) след работа, защото купих подарък на мъжа си (не, не, не за „празника”. Защото имах подходящ обект за купуване и пари в наличност)...За протокола – на подаръка не е обърнато никакво внимание, защото мачът по телевизията е значително по-интересен. Дето се казва, подаръкът ще е тук и след час и половина, нали? И от това също ми е празнично - усмихнато.  Преди години може би нямаше да ми бъде весело. Обаче, за да си циничен, явно трябва да порастнеш. За сърчицата и шоколадовите бонбони не ви трябва много социален опит – достатъчно е да сте гледали реклами по телевизията. И, за протокола, днес получих две сърчица. В различен формат. От различни хора. И се размазах от кеф. Защо ли? Заради хората – и бисквитки за подобряване на кучешки дъх да ми бяха подарили, пак щях да се зарадвам толкова. Защото тези хора са ми специални. Ама много. И защото обичам подаръците.

Цинична съм, казвате? Мда, както споменах, чувала съм го.

Обаче, никак не бях цинична когато гледах „The Wall”, например. И седмици наред имах желание да гушкам всеки срещнат с обяснението, че просто съм гледала”Стената” и имам нужда от прегръдка (да, въздържах се, останах си само с желанието и се ограничих до гушкане на по-блискостоящи субекти). Или пък когато държах всички купони в ученическите и студентските ми години да завършват с гледане на „Коса”. Пък аз като държа на нещо, то се случва (Мхм, още ме мразят, горките ми прители – не ги пусках да си ходят преди края на филма). Не съм цинична и когато ми е гушкаво (почти постоянно?!), когато чета (почти постоянно в свободното ми време), когато гледам филм (ъъъъ...един от 20 опита, обикновено на 15-тата минута спя). И, мен ако ме питате, не съм цинична въобще. Освен когато съм.

Стана сложно, нали? Не само аз не знам каква съм. И останалите не знаят. Просто съм си такава, каквато съм. Каквито са и всички останали. И не виждам защо са нужни определения по скалата „циничен-мелодраматичен”. Или по каквато и да е друга скала. Просто сме. И както казва онзи мой...приятел, хората не се променят. Само си пооглаждат малко ръбчетата. Все си си ти. Все си различен, все си един и същ. На кого му трябват скали, определения и празници. Нека просто да бъдем себе си. Винаги. Да си правим подаръци, да се обичаме (и взаимно, и самите себе си), да си доставяме удоволствие...Мелодраматична съм, казвате? Мхм, сигурно е вярно.....