Границата

photo credit: gaspi *yg via photopin cc

     Чудя се дали боли, когато човек преминава границата, която сам си е поставил по скалата етично - неетично, морално - неморално, правилно - неправилно, добро - лошо. Или пък всъщност човек никога не преминава тази граница - само я премества в посоката, която му е удобна в момента.
     Не че и аз не съм се опитвала да премина своята, но дотук не съм успяла. Дори и за сравнително дребни неща, като дупченето на билетче в автобуса - за две години са ме проверили веднъж по великия маршрут от три спирки, по който пътувам. Но не мога да не си продупча билетчето. Всеки ден. Защото това е моята част от сделката. За да се возя, трябва да си плащам. Дали от другата страна изпълняват своята част от сделката на 100% и качествено, е една друга тема. Не по-малко важна, просто друга тема. И изводът от тази тема не променя моето задължение. Точка. И предпочитам да се откажа от благата, които би ми предоставило изместването на границите ми, пред това да се гледам трудно в огледалото. Или да се позная в текст като този.
       Не говоря за хора, чиито граници по начало са различни от моите собствени. Всеки разполага с моралните си категории както намери за добре, стига да не пречи на останалите. Това, че за някого е морално и добро нещо, което за мен не е, е ОК - kein problem. Говоря за друго. За това как някой измества постепенно своите разбирания така, че и сам не усеща какво прави - като жабата, която се сварява в постепенно нагорещяваща се вода.
     Доста е странно (страшно?) да наблюдаваш хора, които познаваш от години, как успяват да преместят границите си в такава степен, че се превръщат в не-себе си. Прекарваш известно време всеки ден с един човек и знаеш какви са възгледите му, изненадите му, обичаните от него неща, какво му доставя удоволствие....и в един момент всичко това се усуква и премества, защото вече не е политически изгодно. Властта (в пространството или в главата му) е друга. И той става друг. Започва да се подиграва на нещата и хората, които до вчера е уважавал, започва да използва приятелите си и обичта им, за да измие ръцете си пред някого. Или пред себе си.
     Не страдам кой знае колко от тази трансформация - винаги съм имала щастието да съм достатъчно свободна и да мога да избирам сама хората, с които живея, общувам и работя. Та, ако трансформацията започне да ми пречи, с този човек ще се разделим. Но ми е интересно как той ще се раздели със себе си. И какво ще стане една сутрин след 30 години, когато той се събуди с прозрение и иска да извика "Спрете света, искам да сляза. Последните 30 години не бях себе си и правих неща, които не исках. И живях един живот, който не беше моят. Може ли да опитам отново?" Ми не, не може. Това е най-страшното на този тип избори - увличат се един друг и като започнеш, не можеш да спреш. И живееш техния живот, животът на погрешните си избори, а не твоя собствен.
    На мен лично тази перспектива не ми допада, ама никак. Да не кажа, че ме ужасява. Предпочитам да имам своите притеснения, да си понасям последствията от това да кажа на хората с повече власт от мен "Не ме кефиш нито ти, нито нещата, които вършиш", отколкото да изритам два пъти проформа срещу ръжена, а после да започна да се сливам постепенно с това, което не харесвам. И затова живея собствения си живот - с моето мнение, моите правила и моите разбирания. Да, това ми носи проблеми и да, много съм горда, че ги решавам. Но съм тук и сега - себе си, истинска, такава, каквато аз мисля, че трябва да бъда.
   Избягвам да коментирам изборите на другите. Старая се да говоря само за моите собствени. Но може би все пак ми е жал за човека, който изгуби себе си сред всички останали. Тъжно е, нали? Или?