Безнадеждно

От пръстите ти идва тишина.
А есен е. И нещо се обърна.
Виновна ли е вещица една
че в бяло зайче някак вчера се превърна?

Червената коса със скреж покри.
И с вятър, сняг, мълчание и нежност.
Прибра си брадвата. И скиптъра покри.
Червило сложи. Слънце. Центробежност.

Извади си тетрадката (червена)
и методично я извеза в бяло.
"Дори и пак да бъда наранена,
какво пък, то и мойто се видяло..."

Откъсна листи с някакви отвари,
затвори всички тайнствени гърнета.
Премете после тъмните хамбари
и скри в земята луковици на лалета.

Написа приказка, за залеза разказа,
и колко я боли да е сама.
И после тя на вятъра показа
как може да извика зимата.

И чака, чака, чака много дълго.
И плака, само малко, хей така.
И бързичко сълзите си избърса,
помоли "Нека дойде пролетта".

И тялото й се обви с листа,
а вените дървесен сок изпълни.
Виновна ли е тя и за това,
че в цвете вместо в зайче се превърна?

...
Как духа вятър в празните ъгли
и мисли есенни в ума прегръща.
И колко вещици са пак така сами,
и колко много искам да се върнеш....

Спомен

Дори и буря страшна да разплаче

косите ми, в тях сняг да завали,

душата ми през тръни да се влачи-

ще помня погледа ти тихо в мене впит.

Дори и вече слънце да не видят

ръцете ми, в тях ужас да трепти,

сърцето ми покой да не усети-

ще помня ласката ти - все ще ме гори.

Дори да има бури, тътен страшен

или мъгла и шепа смътен шум,

ти няма да си само спомен прашен,

а пепелта от целия ми ум.