сряда, 27 май 2015 г.

Дъжд


photo credit: Contre jour via photopin (license)
 Миришa на гора, казваш...Всъщност аз съм гора - някак странна, малко омагьосана, но все пак, гора. Главата ми е пълна с горски феи. Понякога отварям уста да кажа нещо, а всъщност говорят те.
   Не можеш да се удавиш в очите ми. Нямам море. Никакъв пясък, ослепително слънце и кристална вода. Ако имаш нужда от шум, блясък и ярка светлина, не съм правилния избор. Не съм интересно пътуване. Аз съм добра дестинация...ако харесваш тъмното. Ако обичаш вълци, мъх и шарена сянка. Може да има и самодиви. Или змеици, знам ли....Толкова много пътеки, разклонения, сенки и места, където да се изгубиш. Или скриеш. Или пък откриеш. Себе си. Или нещо друго. Или някой друг.
  Мириша на гора, казваш...Може би само понякога - само нощем, когато сънувам. Може би само за някого. Може би само за теб. Може би само когато срещна твоята пустиня - с гърмящите змии, кактусите и вкусът на сладък хрускащ пясък. Може би сблъсъкът на нашите вселени, на моята гора и твоята пустиня, ще ни тераформира. Може би ще роди нова галактика. Или просто ще изчезнем, ще се разтворим един в друг и ще се неутрализираме. А може би просто мирише на дъжд....

петък, 15 май 2015 г.

Галактика

 
photo credit: Active Galaxy NGC 1068 via photopin (license)
Казват, че от разбито сърце никой не е умрял. Сигурно е така. Надали се умира от свръхдоза чувства.... Но от абстиненция? От нея умирам. Може би фигуративно, но бавно и сигурно. Всеки път, когато забравиш. Всеки път, когато очите ми срещнат твоята празнота. Всеки път, когато ентусиазмът ми удари скалата на безразличието ти и се разпилее. Всеки път, когато се въртя сама около оста си, търсейки нещо, което го няма. Всеки път....
  Колко много е твърде много? Колко малко е недостатъчно? Казват, че е стигнало, ако е останало. Не ми стига, значи. Не ми и остава. Сигурно съм черна дупка. Малка тъмна неродена галактика. Празнотата между абстиненция и свръхдоза. 
  Някои неща нямат среда, мяра и красота. Някои неща минават от крайност в крайност, от пустота в излишък, от тъмно в още по-тъмно. Някои неща са извънмерни и невъзможни за описване. Тези неща правят света истински. Извън физика, химия, биология и литература. Извън природните закони. Извън теб и мен. Някои неща просто са. И не можеш да ги опишеш, защото няма категории, в които да ги вместиш. 
  Умира ли се от разбито сърце? Не знам. Но понякога, само понякога, съм сигурна, че се умира от липса на крайности. От липса на абстиненция. От липса на свръхдоза...