сряда, 30 януари 2013 г.

Нямам нищо общо

photo credit: karola riegler photography via photopin cc

Напоследък наблюдавам засилване на едно явление, което не разбирам съвсем...ще се опитам да обясня, доколкото човек може да обясни нещо, което не разбира.
Все по-често и по-често в публичното пространство някой пуска някакъв вариант на посланието „Дръжте лошите” и поне половината население с достъп до интернет скача да ги „държи”. Кои са „лошите” ли? Ами зависи на чия цел трябва да послужат – може да са пушачите, комунистите, кучетата, циганите (може би трябва да ги наричам роми, ама не ми се получава), турците, гейовете и т.н., и пр...Защо са лоши ли? И аз това питам.
Спомняте ли си как в училище децата се подиграват – на дебелите, или на слабите, или на тези с по-дълга коса (или пък с по-къса), или на тези с очила, или на тези без очила – на всички, които са различни, или пък са толкова подобни на нас, че ни е страх да се огледаме в очите им. Сега, когато не сме в училище и сме „големи”, нещата не са се променили толкова много – някой ни сочи различния, „врага”, другия, и ние скачаме – ставаме една силна общност, която е способна да помете всичко срещу себе си.
Защо ли се обединяваме само когато заставаме „срещу” нещо или някого. Защо не можем да се обединим „за” – изграждането, запазването, споделянето, ценностите...Ние сме против застрояването, не за опазването на природата – ‘щото не застрояваме, ама чат-пат си хвърляме фасовете на земята...и чашките, и пликчетата, ама сме против застрояването. И за всичко са виновни пушачите. ‘Щот димят. Това, че сутринта съм си изсипала половината опаковка парфюм, бъкан с не по-малко вредни вещества, които хората около мен ще дишат цял ден, и съм отишла на работа с колата, през ауспуха на която съм изкарала вредни вещества като за незнамсиколкоси цигари, няма значение. ‘Щото съм непушач. И не димя.
Но всъщност за всичко са виновни циганите. Или турците, спрямо момента и мат’ряла. Щото те окрадоха/съсипаха/продадоха/погубиха/изгубиха/разтуриха държавата. Аз ли? Аз нямам нищо общо – не ходя да гласувам (така е модерно, пък и мноо сложна тая работа, бе, ще им чета предизборните програми на тия маскари), не си дупча билетче в автобуса, ‘щото съм за 3 спирки, няма да ме проверят (а и да ме проверят, ще се скарам с контрольора – що не ходи тоя скапаняк да иска билетчето на циганите, а?), пък и ако си купя билетче, с парите от него някой от крадливите депутати ще си купи нов джип (поне един). Естествено, че не се осигурявам на пълна заплата, да не съм луда? До пенсия няма да доживея, а държавата цял живот ме краде, пък аз ще й наливам парички.
Кой е държавата ли? А, не знам, аз нямам нищо общо с нея. Аз нямам. А вие?

събота, 26 януари 2013 г.

Ще гледаме ли филм?


Вечер е. Очите ми са прекалено уморени, за да чета. Мисля си, че ще погледам малко от филма, пуснат от по-добрата ми половинка. На третата секунда  първосигнално съм покрила очи с одеалото, мъчейки се да задържа стомашното си съдържимо на мястото му.
Не мога да гледам насилие. Върху никого. Под никаква форма. Да, това ми създава проблеми – почти не мога да гледам филми. Създава проблем и на мъжа ми – след всяка такава сцена реагирам толкова бурно срещу него, все едно той е измислил и направил сцените с насилие. Знам, че не е той, обаче той ги е позиционирал на телевизора ми. Мрън.
Чудя се дали се замисляме до какво води насилието, което ни залива отвсякъде. Далече съм от мисълта, че гледайки насилие, човек се превръща в насилник. Но хич не съм далече от мисълта, че гледайки насилие, човек се превръща в жертва.  Редовният досег с насилието, както много други неща, води до ... да кажем повишаване на толеранса към него. Все по-малко ни прави впечатлание, все повече се превръща в нещо ординарно, все по-голямо количество е необходимо, за да предизвика реакция. Напоследък ми се струва, че за час и половина гледане на средностатистически филм, виждаш много повече кръв, вътрешности и всевъзможни чаркове от човешки тела, отколкото в цял семестър упражнения по анатомия. И някакси свикваш. Приемаш го за нормално. И следващия път, когато някой упражни насилие  (било то психическо или физическо) върху теб, си мислиш, че това е в рамките на допустимото. Може би в някакъв момент решаваш, че и за теб самия е ОК да упражняваш насилие. Е да, ама не е. Не е нормално нито ти да го правиш, нито да го правят на теб. Не само, че не е нормално, ами не е и допустимо. Под нито една форма. В нито една ситуация и с нито едно оправдание (освен самозащита или защита на децата ти).
Като не е нормално защо си го причиняваме? Идея си нямам. Никой ли не се замисля, че може да имаме телевизор, с всевъзможни технологии за по добро и реално изображение, но мозъкът ни не е еволюирал да го използва. И за психиката ни няма голяма разлика дали гледаме случващото на екран, или го виждаме наистина. И че лекуваме хора от посттравматичен стрес, но никой не ни лекува от последиците от гледане на насилие по телевизията. Доброволно избираме да причиним на съзнанието и сетивата си това, което всички наши инстинкти са създадени да избягват. Да, има и винаги е имало хора, които носят насилието в себе си. Но тези хора стават все повече и повече с всяка изминала година. И не, компютърните игри нямат нищо общо – мозъкът ни много добре знае кога играе. Но не е съвсем сигурен в разликата между филм и реалност. И съвсем не е наясно, че зад това стои цяла индустрия, занимаваща се с това да го манипулира по определен начин, така че да получи дадена реакция. Не ми вярвате ли? Прочете как се правят филми на ужасите – защо нападателят винаги е зад жертвата и рядко е в кадър; защо ние знаем, че нападетелят е там, а не разбираме заедно с жертвата – доста е интересно :)
Изобщо не защитавам идеята, че трябва да гледаме само анимационни филмчета за птички и пчелички. Но все пак ми се иска да може времето от даден филм, което прекарвам с очи, закрити от одеалото, да е поне с 2% по-малко от това, което прекарвам с очи върху екрана. Да, знам, ще си остана само с искането. Как си решавам проблема ли? Не, не  с гледането на „Мостовете на Медисън”. С четене на книги. А ако очите ми са прекалено уморени, избягвам да надничам в екрана на половинката. Пускам си този от вътрешната страна на клепачите. Прожектирам мечти. Безплатно. Искаш ли да прожектирам една и за теб?

вторник, 22 януари 2013 г.

За Фейсбук, "Нямам време" и "451 градуса по Фаренхайт"


Днес никой не гори книги (е, почти никой....поне на нашата географска ширина). Няма  забранени заглавия, томове, които не можеш да си купиш, книги, които трябва да криеш. Имаме достъп до толкова много и толкова различни книги – всякакъв жанр (дори и такива, които въвеждат нови жанрове), всевъзможни корици, автори, теми. В книжарницата се чувствам като дете в магазин, в който продават играчки + всякакви сладки неща. По тази причина, както вече съм споменавала, купувам книги само „като му дойде времето” (доста често времето идва по-често от планираното, ама...все пак е нещо) и основно онлайн (уж ми помага да включа и част от разумното си мислене, ама само уж...). И купуването ми е най-малкият проблем, по-сериозен е въпросът с четенето – чета минимум по пет книги наведнъж. Не мога само с една, винаги си казвам „На тази само ще погледна първата страница”...
Не знам как мъжът ми още не ме е изгонил от вкъщи – навсякъде книги, книги, книги...каквото и да искаш да вземеш, под, над и около него има книги. Дали имам зависимост към книгите? Ми...не, имах зависимост към цигарите, ама ги отказах. Към книгите имам нещо, което не може да се опише – явно някога някакси някоя буквичка ми е влязла под кожата. Няма да мога да ги откажа никога. И ако се чудите какво точно представлява Раят, аз ще ви кажа – огромна библиотека, с постоянно добавящи се нови заглавия, и безкрайно количество време – само за мен и книгите....(Започнахте да се смеете нали? Питайте близките ми хора колко им е смешно!).
Може би затова ми е толкова странно, когато чуя „Нямам време да чета”. И изобщо не ми е странно, а направо съм на път да отида скорострелно към Безкрайната Библиотека (да, онази от малко по-горе), когато чуя „Нямам потребност да чета”....
„Нямам време да чета”? Но имам време да отворя уста пред телевизора и да чакам да ми изсипят поредната кофа с помия (От „Давай, Ханку!”, през „Жулието, ще ти скоча на балкона!”, та до по-голяма част от телевизонните предавания). Имам време някой друг да определя мислите ми вместо мен. Имам време някой да възпитава децата ми вместо мен (Е, да, не точно в правилните ценности, ама все пак..). Имам време някой да ми изчете криминалната хроника, маскирана като „новини”. Изобщо не вярвам (както вече казах), че живея по кофти време в кофти държава. Обаче съвсем разбирам мотивите на хората, които ме убеждават в това.
„Нямам потребност да чета” – същото като горното, но малко по-откровено. И изискващо малко по-голяма степен на самоосъзнатост. И все толкова брутално. Ето това е точно „кофтито” на държавата, в което всички упорито се опитват да ме накарат да повярвам – можем да допуснем хората да нямат потребност да четат. Можем да допуснем в главите на децата ни да има само мисли, копирани от някой друг. Можем да допуснем да имаме деца, които не могат да напишат името си с по-малко от три грешки.
Не можем да допуснем да нямаме потребност от четене – потребността се възпитава, тя се гради. Аз чета, защото родителите ми четат. И ми подаряваха повече книги, отколкото Барбита. И ми четяха вечер, вместо да ме оставят да се оправям сама с телевизията, докато те си правят „важните неща”. И най-голямото ми наказание беше „Тази седмица няма да ти купя книга!”. Затова сега мисля. Самостоятелно. За ужас на всички онези, които едно  време са горили книги, а сега просто ти пускат телевизора. И за техен още по-голям ужас, моите деца, както и децата на всички ценни хора около мен, ще четат още повече. И ще ни надминат – във всичко, с което се захванат.
Кога ще знам, че всичко си идва на мястото и мога спокойно да се преселя в онази, голямата, моята си библиотека ли? Когато чуя внуците си да казват „Бабо, купи ни нова книга – ще дойдем да почетем малко с теб и после ще излезем с приятели. Да ти пишем във Фейса, ли? Не, нямаме време”...
Какво ще правя дотогава, ли? На първо време отивам в Испания. Преди няколкостотин години.  С една книга, любезно предостъпена от едно мило другарче с чудна усмивка. Ще ви разкажа за нея скоро :)

четвъртък, 17 януари 2013 г.

Питка за Антоновден


   Днес е Антоновден. Детето на моя приятелка има имен ден. Сутринта, отивайки на работа, купих подарък. Стана ми празнично. Чудех се с какво да си го направя още по-празнично....Прочетох, че на Антоновден се меси содена питка и веднага си отговорих на въпроса с „празничното” – реших да направя питка...Но не това е важното...
   Чудех се кога съм отишла толкова далече от българските традиции. Кога започнах да заменям българските думи с чужди. И кога забравих да пея българска народна музика. Явно не е станало скоро и, явно, не е станало за една нощ. И, най-явното, не е станало само при мен.
   Някъде по пътя сме забравили да се опираме на традициите, но не сме забравили нуждата си от тях. И ми се струва, че у всеки един от нас зее пропаст (мъничка, колкото една пропаст може да бъде мъничка), която някога е запълвана с вечеря върху слама на Бъдни Вечер, плетене на една кука, „Цъфнало цвете шарено” и питки по Антоновден.
   Не ме интересува колко ще ме убеждават, че живея по кофти време в кофти държава. Държавата ни е точно каквито са душите и умовете ни – много объркани, доста изстрадали, пълни с чудеса и много самоирония. И ми се иска децата ми да знаят това, а също и да знаят как се прави содена питка...и поне една българска песен (не включвам тук един определен жанр, защото той не е „музика”, а „бизнес”). И ми се иска и на децата ми да им става тъжно, когато прочетат – „Днес е Бабинден – да не забравите да поздравите бабите си”. ВЕрвайте ми, баба ми ще си умре от смях, ако й се обадя да й честитя Бабинден. Както аз щях да умра, ама не от смях, когато в новините по телевизията, говорейки за трaдиционния събор на някакво село, казаха „Хепънингът ще се състои...” Пич, хепънингът в твоята глава не само се е състоял, ами ще си стои там докато си жив....”Колко мъка има по тоя свят, Боже...”. Съжалявам, предпочитам Антоновден с наивните и сладки заръки „Да не се варят боб и леща, за да не се разболят децата от шарка!” и „Да се остави една содена питка на тавана за Лелята (чумата)”. Сега сме по-умни – пазим се с отрови от аптеката, празнуваме Хелоуин и ходим на хепънинги  - пак съжалявам,  дядо ме приспиваше с „Обесването на Васил Левски” (за несъгласните – дядо вече не е между живите и не приема рекламации. Обаче искате ли да се хванем на бас аз с какво ще приспивам децата си?)...отплеснах се. Да се върнем на питката.
   Мисля си, че има определени неща, които една жена трябва да направи, за да се чувства горда със себе си – не за да се докаже, да угоди на някого или да я приемат в обществото, а да намери онази крехка точка, в която си абсолютно себе си и абсолютно цялостна. Извън обичайните неща като да отгледа нещо (без значение деца, котка или кактус); да може да казва „Не” без стандартната добавка от последващи минимум 3 безсънни нощи; да може да се храни в ресторант без придружител с ОГРОМНА наслада и удоволствие, в моя списък също така се включва това да пее поне по една песен седмично (да, граченето и тананикането също се броят, но е безсрамно да разполагаш с най-съвършения инструмент – човешкия глас, и да не го използваш) и трябва да може да омеси сама хляб (да – всички недопечени, препечени, малко-смачкани и много-на-нищо-неприличащи опити също се броят) – защото няма друг начин да раздадеш себе си на хората, които обичаш, подобен на това с ръцете си да им омесиш хляб.
   Дали питката ми се получи? Още не знам, но съдейки по предишните опити, резултатът ще е някой от избоените по-горе в скоби.
   Дали е празник в душата и дома ми? В душата ми бяхте досега, в дома ми, ако желаете, заповядайте – ще ви посрещна с хляб.....

сряда, 16 януари 2013 г.

Спомен


Дори и буря страшна да разплаче
косите ми, в тях сняг да завали,
душата ми през тръни да се влачи-
ще помня погледа ти тихо в мене впит.

Дори и вече слънце да не видят
ръцете ми, в тях ужас да трепти,
сърцето ми покой да не усети-
ще помня ласката ти - все ще ме гори.

Дори да има бури, тътен страшен
или мъгла и шепа смътен шум,
ти няма да си само спомен прашен,
а пепелта от целия ми ум.

„Черно мляко” – Елиф Шафак




Точно когато наближи времето за купуване на нови книги, от любимата ми онлайн книжарница ми изпратиха ревюто на тази книга. (Да, имам си определено време за купуване на книги – и да, точно така – причината е, че книгите са първото от трите неща, за които мога да похарча всичките си пари + парите на всичките си роднини, приятели и познати + още много. Затова – правя плахи опити да огранича наркоманията. Безуспешни.)
„Тази книга разказва как се изправих пред своята вътрешна разноликост и се научих да бъда цялостна” – така пише на корицата. И може би в голяма степен това изречение отразява основната тъкан на книгата – разнолика и, същевременно, цялостна.
В безкрайно забавния разказ на Елиф Шафак за собствените й емоции и лутания, свързани с дилемата „Да бъда писател или да бъда майка”, са вплетени историите и мислите на десетки известни жени, творили в сферата на литературата. И всичко това, гарнирано с няколко Палечки.
Книгата е много „женска”, в нея за жените се говори като за „сестри” – така че докато я четеш, се чувстваш като член тайно общество с още по-тайно знание, което ще ти бъде предадено. И същевременно няма никакво противопоставяне на „мъжко” и „женско” – било то пол, проблеми, начин на мислене.
Изключително елегантна книга, която прочетох на един дъх, първоначално почти пробягвайки по последните думички на страницата, за да обърна по-бързо на следващата, но последните 20 страници не исках да дочитам – беше ми тъжно да свърши и да я оставя.
Е, дочетох я, равнява се на чаша топъл шоколад с приятелки – но не една или две, а десетки – живели в различни времена, с различно образование и социално положение, но с една и съща дилема пред себе си – „Как да подредя живота си така, че да бъда щастлива”. Плюс бонус – на почти всяка страница има поне едно име на известна пистаелка – чудесен източник на още много, много часове четене.
Не знам как до този момент съм успяла да пропусна Елиф Шафак като автор, но обещавам да се поправя и да си набавя останалите й неща. Ако случайно има някой, пропуснал я също като мен, препоръчвам!

вторник, 15 януари 2013 г.

„Само вълшебства са ти в главата”

photo credit: torpore via photopin cc

Как да ги накарам да повярват, че под леглото наистина живеят чудовища...и ако е тъмно, чудовищата може да ми изядат пръстите на краката, както се подават под завивката (дори не е нужно да искат да ми изядат пръстите – достатъчно е да ги пипнат, за да си умра от страх)... Не ми вярват и че в къщи има феи – някои са прилежни и послушни, помагат ми да почистя, други пък непрекъснато ми крият щипките за пране и ми разсипват бурканчето с червен пипер. И на ръба на периферното ми зрение винаги някой се плези. И, ако съм сама и мия чинии, зад гърба ми винаги се случват страховити неща, които изчезват в момента, в който се объъърна лееекичко, примряла от ужас.
Да, знам – няма какво да се сърдя. Скоро и аз няма да вярвам. Скоро ще дойде моят ред да обяснявам на едно дете, че под леглото не живеят чудовища (а дори и да живеят, достатъчно е да се завиеш през глава, за да изчезнат всичките), че нещата на тъмно са си абсолютно същите, каквито са на светло, а не се превръщат в изтъкани от сенки ужасяващи лица, че навън свири само вятърът....И на мен тогава не трябва да ми се сърдят – просто хората, които виждат вълшебства, са определен брой. И когато моето дете се появи и види феите, аз трябва да спра да ги виждам, за да не се наруши равновесието. Толкоз – няма никаква причина за сърдене и обвинения. Тогава аз ще си водя сериозните битки с големите житейски неща и вятърните си мелници, а единственото чудовище, което ще ме вълнува, ще бъде това, което живее в пералнята и яде по един чорап на всяко пране. И ще се чудя на кого шепне вечер детето ми под завивките...
Има само един проблем. Битките на Големите Възрастни Сериозници винаги ми напомнят на вица за човека, който си вървял през пустинята, полужив от жажда, и видял оазис. Обаче до така желаната вода имало един дракон – голям, страшен, по-зелен отколкото дълъг – ужас! Но нашият жаден герой нямал избор – отшъл да се бие с дракона. Започва люта битка – прах, кълбо от драконски опашки, човешки крайници и пъшкане. В един момент се чува драконски глас:
 - Пич, що се бием, бе?
 - Е, как защо, искам да пия вода!
 - Ми пий де, що се биеш?
Струва ми се че доста често изкарваме живота си в битки – основно с дракони, които, ако изобщо ги има, кротко си правят слънчеви бани и не ги интересува, че ние ще пием от тяхната вода. Чудя се дали не трябва по-често да се спираме, за да прочетем една детска книжка, да намигнем на феите, напудрени с червен пипер и да се оплезим на драконите, които сами сме нарисували в главата си. С две думи – по-малко битки и повече пиене (на изворна вода, не на това, дето всички си го помислихме)!



понеделник, 14 януари 2013 г.

Една мечта се сбъдва....


Една мечта се сбъдва....Не съвсем по мечтателски – с резки промени на посоката, скок  надолу с главата и голо самодивско хоро по пълнолуние, но все пак с достатъчно пърхане на пеперуди в стомаха.
Тази мечта съм си я отглеждала дълго време. Тя много се чуди, пробва различни начини да стигне до мен, ожули си колената, поплака малко (последните две – по няколко пъти в различна последователност), но най-накрая намери Лабиринта, по който ще мине, за да ме посрещне. Е, да, още не сме намерили Пътя, но и Лабиринтът ни е достатъчен. Засега.
Чудя се дали животът на мечтите ни е като нашия – дали си имат Бог, природа и естествен (п)одбор. Лягат ли си вечер? А имат ли собствени мечти? Или може би не ние измисляме, избираме и осъществяваме мечтите си, а те ни избират и изпълват със смисъл?
Надали ще си отговоря на тези въпроси, а и няма нужда. Достатъчно ми е, че мечтата ми идва към мен – бавно, леко – по нейния си начин. Дали когато я срещна ще бъде същата, каквато беше преди 7 години, или и тя като мен се е променила с цял цветен калейдоскоп от нови мисли, усещания, правила и спомени? Няма значение. Скоро ще се срещнем – едновременно опустошителна радост и една мъничка сълза в крайчеца на окото ми. Защото тъкмо ще се докоснем, и ще трябва да се разделим. Толкова живеят мечтите ни – докато се сбъднат. А после ли? После аз си избирам нова мечта, а Тя – нов Човек. И така – няма никаква драма. Всичко се завърта и започва отначало. Толкова е просто, нали?


photo credit: ruurmo via photopin cc

събота, 12 януари 2013 г.

Ама вие за документите ли питате?



Трябваше да подготвя голям комплект документи. Много голям и много комплект. Оказа се, че съм здрава, физически и психически („нищо ми няма у главата”), неосъждана, не-следствена (може би и не-причинно-следствена?). Също така се оказа, че не притежавам движимо и недвижимо имущество и имам един член на семейството.
Странни птици са документите, не мислите ли?
Здрава психически...а колко рани имам в душата си, колко моменти на тиха (и не много тиха) лудост, колко различни лица, колко различни живота....
Не притежавам имущество – а притежавам толкова прочетени (и още толкова много непрочетени) книги, толкова много убити (и още повече учещи се да летят) мечти, толкова затворени в черепната ми кутия мисли, толкова спомени за още неслучили се събития. Те чие имущество са? Защо никой не ме е питал за тях? Тях има ли ги изобщо?
И един член на семейството...Член на семейството ли ти е някой, за когото би дал всичките си крайници + сетива? Някой, чиято болка, нервност или просто неразположение усещаш физически? Някой, комуто цялата доброволно и непоискано си се отдала, оставяйки за себе си само едно малко кътче съзнание, в което измисляш изненади, рецепти за вечеря и някакви удивителни глупости, които го дразнят безумно? Ми хубаво, де, щом е член, член е, няма да споря с хората, дето знаят, я....аз съм прост яйчар, какво разбирам от членове.
Но да се върнем на имуществото. Чудя се дали това, че книгите и учебниците от детството ми се местонахождават при родителите ми, тези от студентските години – при майката на горепосочения „член”, некупените – в книжарниците и в главите на авторите си, а тези на баща ми (и тях приемам за свои, пък!) – в дома на баба ми, означава, че целият ми живот е разпръснат в чужди домове? Документите нищо не ми казаха за това. Но откровено казано си мисля, че животът ми е разпръснат не само в чужди домове, но и в чужди умове, спомени и мечти. И, още по-откровено казано, това ме прави изключително доволна. Защото във всички тези домове съм била изумително щастлива, във всички тези умове съм оставила всички тези спомени (надявам се хубавите да са поне толкова, колкото не-дотам-хубавите) и още много „защото”...
А документите ли?
Да ми се обадят, когато искат да им дам документ за това колко щастие може да има в това да говориш с приятелка по телефона, разбърквайки супата за вечеря, търсейки постоянно изчезващото другарче на черен мъжки чорап в куп от подобни нему, мислейки си за сбъдването на една мечта....

Почивката свърши, който пушил - пушил!


Много отдавна престанах да пиша. Толкова отдавна, че дори не помня причината за това. Сега, обаче, се оказва, че не съм престанала, а просто съм си взела „творчески отпуск”.  От онези, които скриват всепоглъщащата пропаст вътре в теб.
Дълго време се чудих каква е тази огромна, гладна дупка в душата ми...Оказа се, че не е глад за шоколад, макар че продължавам да проверявам дали пък по-голямо количество от него няма да доведе до по-задоволяващ резултат. Разбрах характера на озверялото торнадо чак след като започнах да поглъщам огромна доза думи и мисли, кацнали с черните си букви върху бяла хартия (или с друг цвят букви върху монитора ми), мислейки си „Защо това не съм го написала аз? Мисълта е досущ като моята...”. Отговорът се оказа съвсем прост – не съм го написала, защото съм престанала да пиша...така де, почивала съм си от писането.
Е, току –що спрях да си почивам.....Остава да разбера дали след почивката словото бавно, капка по капка ще се оттича от съзнанието ми, или пък ще ме помете и изстиска със силата си. Защото думите не са точно нещо, подлежащо на контрол – те си имат свой живот – завъртат се, вадят на показ отдавна забравени и все още неслучили се неща, пренареждат хронологията им, оцветяват ги в странни, несъществуващи цветове и се оттичат от тялото ми заедно с половината от наличния ми към момента хемоглобин...докато от съседната страна на леглото не се чува:
„Ти какво точно правиш?”
„Ами...като че ли пиша”
„Мхм, ужас...и ти ли ще си правиш блог като...като всички?”


Изглежда, че да, и аз ще си правя блог, като всички. Или пък?........


photo credit: insane_capture via photopin cc