“Генезис” - Бърнард Бекет

Купих си книгата по препоръка на Книголандия. Както всичко, препоръчано там, доста ми хареса, макар че този път нещо у книгата ми липсваше. Не съм сигурна точно какво - може би дължина и обем на разказа, може би детайли, а може би просто научната фантастика не е най-подходящото четиво за край басейна лятно време.
Не мога да не се съглася, че наистина майсторски е пресъздаден пълнокръвен свят само в 120 странички. Не отричам и великолепния финал. Но на мен през цялото време някакси ми звучеше като трейлър. Какво да правя - обичам големи книги и не мога да лъжа (мхм, изречението на английски звучи по-добре:)) За сметка на това съм убедена, че книгата е абсолютно подходяща за хора, които сега навлизат жанра. И все пак, не проявявайте моята екстравагантност - забавлявайте се с друго четиво около басейна. Книгата е идеална за бързо четене в мързелив мрачен неделен следобяд - няма да ви отнеме повече време отколкото да изгледате някой филм, но със сугурност ще ви даде повече удоволствие!

"Акабадора" - Микела Мурджа

    Малка, едва 150 страници, тази  книга разглежда такива сериозни, големи въпроси и го прави по толкова фин начин, че доставя истинско удоволствие. Всичко в книгата е премерено - всяка дума и всеки детайл стоят на правилното си място. Има изречения, които имаш нужда да четеш десетки пъти, просто за да се потопиш в идеалността им. Разказът е брилянтен  - истински, много интересен и същевременно без никакво напрежение. Сякаш някой ти чете приказка до камината - приказка за отминали времена, в които хората са се вълнували от същите въпроси, от които ние днес. Тежки и сериозни теми са поднесени по толкова лек, естествен и истински начин, че четенето на книгата някакси връща естественото състояние на ума, както и вярата, че животът всъщност е съвсем простичък. Усложняваме си го самите ние.
   Ако ви е есенно и имате нужда от книга, която да говори с душата ви без да намесва разсъдъка, това е вашето четиво. Препоръчвам!

"Докато смъртта ни раздели" - Гюнар Столесен

Купих си книгата от промоция на Сиела, благодарение на мнение, което намерих някъде из интернет, и което привлече вниманието ми. Търсех си книга за морето - нито повече, нито по-малко. Обаче, както често се случва, попаднах на нещо повече от разказ, който да ме развлича, докато лежа под слънчевите лъчи, или пък докато се мъча да забравя колко много ме боли изгорялата от лежането под въпросните лъчи кожа...
Ако трябва да съм откровена, не съм се сблъсквала твърде често със скандинавска литература. И може би затова (а може би съвсем не затова) книгата ме заплени - разкошен стил, образност, интересни идеи, хубав разказ. Въпреки лятото, морето и изгорялата ми дясна половина, през цялото време, докато я четох, вярвах, че съм в една страна с малко слънчева светлина, много студ и вятър и много, много алкохол. Като бонус разбрах, че в Норвегия имат и други имена, освен Свен Сигурдсон и Сигурд Свенсон...
Книгата е чудесна, но в нея има едно лошо нещо и това е краят й. Ако решите да я четете с представата, че е криминале, ще се разочаровате. Краят е написан все едно на автора са му оставали 5 дни работа по книгата, когато нещата рязко са се променили и той е трябвало да я завърши за 2 часа. Аз ви съветвам да забравите идеята, че "Добрият край оправя всичко", изобщо да забравите за края и просто да четете, наслаждавайки се на думите. Думите в книгата си струват. Наистина. А краят...може да бъде какъвто си поискаме...

"Гравьор на сънища" - Александър Секулов

Тази книга ми махна главата. До кръста.
Купих си я от промоция на Сиела на база на ревюто, което прочетох в Книголандия. Когато се прибрах с няколкото получени книги вкъщи, въпреки поне петте книги, които четях в момента, реших да разлистя тази. И се зачетох. Ей така, посред нощ, на балкона, включих си лампата и четох. Успях да кажа единствено "Намерих съкровище"...
Няма такава книга, наистина. Четох я безумно бавно, в продължение на седмици, по простата причина че няколко страници от нея уталожваха глада ми за четене в продължение на дни. Представяте ли си - моят неутолим, булимичен, наркоманиен глад за книги биваше потушен с няколко странички... 
Този път не бях тъжна, когато обърнах последната страница. Мразя да препрочитам книги. И знам, че ще прочета "Гравьор на сънища" още десетки пъти. Наистина.

"Кастинг за месия" - Петър Делчев

Купих си книгата от промоцията на Сиела за 24.05., заради ревюто, което прочетох за нея в Книголандия. Започнах я с огромни очаквания, които не просто се оправдаха, но и бяха пометени по всички параграфи. 
Книгата е мащабна. Не, книгата е чудовищна. Огромна като идеи, стил, размах. Преплитат се толкова размисли, разкази, нишки, толкова различни гледни точки.
 В началото я четох почти като енциклопедия - със спиране, обмисляне и опити за запомняне на толкова много неща. Грабващият интерес дойде някъде след средата, след въвеждането на всички сюжетни линии и герои, и оттам нататък четох бързо. Дори прекалено бързо.
Книгата е написана освен с невероятно умение, и с уникално чувство за хумор. Но определено не е за всеки - иска определен начин на мислене, за да бъде разбрана.
Ако трябва да избера 5 книги, които да са единствените, до които да имам достъп до края на живота си, това със сигурност ще бъде една от тях.
"Край на първа част" в края на книгата ме направи щастлива. А споменаването на памперсите за многократна употреба е само още един усмихващ ме бонус....

P.S. Ако някой има и може да ми даде назаем "Трънски разкази" и "Балканска сюита", печели (поне) една бира....

"Биография на глада" - Амели Нотомб

Открих Амели Нотомб с "Биография на глада". Ако трябва да  определя книгата с една дума, то тя е "различна". Различна от всичко, което съм чела. Няма начало, край, понякога и логическа връзка. Чете се на един дъх. Говори без емоции за страшни неща. Напипва странни струни и ги дърпа до скъсване...Уж биография на глада, а всъщност анатомия на порастването. Преплитат се толкова много мотиви, че понякога ми се налагаше да спирам след всяко изречение, за да усмиря летящите в главата ми мисли.
Това не е книга, подходяща за морето. Но е подходяща за всичко останало. Стига да не те е страх да видиш себе си в едно изкривено огледало....

"Любов" - Елиф Шафак

 

  Както неотдавна обещах, наваксвам с творбите на Елиф Шафак. Приятелка ми даде "Любов". И, както се очакваше, временно пренебрегнах останалите 5-6 неща, които четях. Заслужаваше си.
   Първо, съвсем неизненадващо, "Любов" е книга за любовта. Но съвсем изненадващо, поне за мен, това не е книга за романтичната любов, поне не съвсем. Това е книга за любовта във всички нейни измерения - любовта към родителите, децата, приятелите, религията, науката, живота, природата, да, и към партньора също. Но най-вече е книга за любовта към живота. И към самия себе си.
    Тук не открих онова пресъздаване на различни от нашите, и същевременно много близки нрави и обичаи, които намерих в "Чест". Нито пък това дълбоко психологическо звучене. Нито пък имаше такова откриване на самия автор, каквото има в "Черно мляко". Но тук намерих дълбоко вкоренени, истински, изконни ценности. И мъдрост. И някакво усещане за...чистота.
   Да, Елиф Шафак е "женски" автор, не очаквам мъжката аудитория да изпадне във възторг. Едно от предимствата на това, че съм жена, е че мога безнаказано да чета Елиф Шафак, Паулу Коелю и Хорхе Букай заедно с Кундера, Херман Хесе и Азимов, плюс Дж.Р.Р. Мартин, Ерик ван Лустбадер и  Рей Бредбъри, без да получавам неудобни въпроси. Е, да, питат ме дали съм "всеядна" по отношение на книгите. Почти, все още не съвсем. Но се мъча да достигна съвършенство във "всеядността". Когато успея да харесам и чиклити и любовни романи, ще ви се обадя. Непременно. Дотогава, при желание, можете да прехвърлите "Любов". Струва си.

"18% сиво" - Захари Карабашлиев

    

 Не знам дали съм правилният човек за коментар на тази книга. Много дълго я мотах в периферията на съзнанието си, отказвайки да я прочета. Защо я мотах ли? Защото, обикновено, когато отвсякъде ме залива посланието "Колко е готино туй нящо!", се оказвам ужасно, ужасно разочарована. И колкото повече се опитват да ме убедят, че "нящото" е готино, толкова повече отказвам да го потребявам. Някак си съм се имунизирала срещу този тип реклама, явно, за съжаление на всички, на които им плащат, за да я създават.

    Е, сдобих се с книгата, използвайки мартенското намаление в "Сиела", за което вече споменах. И...не мога да си кривя душата, книгата ми хареса. Стилът е особен, изказът е много силен, минималистичен, точен. Аз лично слагам книгата в собствената си графа "модерна проза" - тук е всичко, което много ми харесва, има необичаен стил и представяне на идеята, и почти няма история. Е, не че обективно я няма, просто тя е някакъв фон, на който се разиграват истински важните неща - усещания, мисли, човешки вселени...Не очаквайте "история" и "разказ", поднесени от "майстор-разказвач". Но това изобщо, изобщо не пречи да имам желание да прочета книгата още веднъж. 

     Явно, въпреки всички положени усилия, няма да мога да избягам от общия хор гласове, изказващи се относно "18 % сиво" - препоръчвам!

"Аномалия" - Людмила Филипова

         Харесах Людмила Филипова още когато прочетох "Анатомия на илюзиите" и си обещах, че ще чета всяка нейна книга. А аз си спазвам обещанията. После четох "Червено злато" - наситено, тежко, емоционално; после, дълго отлагайки, "Стъклени съдби". Тук вече бях напълно наясно, че Людмила не е Разказвач, но е от онзи тип писатели, които винаги свързвам с Майкъл Крайтън - тяхната гениалност не е в сюжета, героите, диалозите...а в идеите. Тези хора си правят домашното, проучвайки дълбоко дадена тема, и сядат да развият в книга брилянтните си, най-често радикални, идеи. Малко се разочаровах от "Мастиленият лабиринт", малко повече от "Антихтонът на Данте", но все пак съм дала обещание - ще чета всяка книга. И не сбърках :) 
        Милото офисно другарче по книгочетене ми даде "Аномалия". Тук Людмила Филипова е разгърнала идеите си наистина чудесно. Книгата ми беше много интересна и като сюжет, и като внушения, и като храна за разсъждения. Защото това е всъщност основното, което получавам от нейните книги - перспектива, за която никога не съм се сещала, която, обаче, щраква абсолютно напасвайки се в пъзела на житейските ми представи. И ми осигурява часове мислене, което е горивото, на което се движа. Препоръчвам!
Следваща спирка - "Печатна грешка"....

"На изток от запада" - Мирослав Пенков

       Преди малко дочетох "На изток от запада" на Мирослав Пенков. Купих си я заедно с още няколко книги от промоцията на Сиела за 3-ти март (моите адмирации за чудесния жест от тяхна страна), по препоръка на Книголандия (напоследък съм пристрастена към техните ревюта). На няколко места прочетох хубави отзиви за книгата, но някакси не очаквах кой знае какво - начела съм се на произведения на родна тематика, които или ми обясняват колко сме тъпи, мързеливи и нещастни, или пък колко сме велики, трагични и неразбрани. Не съм съгласна и с двете твърдения и очаквах да прочета нещо, което за пореден път да ме ...хм, разгневи. Е, не се получи. Книгата е великолепна. Разказите, поне за мен, са умопомрачителни,  буквално - напипани са всичките ми болни места по темата "България", разръчкани са и сега ме болят, все едно съм бита. Стилът е чудесен, различен по своему във всеки разказ, но все еднакво добър. Не можах да чета по повече от един разказ на ден, поради емоционалната наситеност, с изключение на един-два разказа малко след средата, които, признавам, не харесах, а единия дори и не разбрах. Но тази книга издигна нивото на съвременната българска литература на неподозирано високо ниво в моите очи. И, надявам се, не само в моите. Защото заслужава да бъде прочетена, почувствана, преживяна и осмислена. И ние я заслужаваме - да я изстрадаме, да си спомним, да си извлечем поуките и от утре да бъдем по-добри - за себе си, за близките си и за Родината си (да, дори и това да включва съседа с бормашината).
Мен ако питате - не пропускайте тази книга. Толкова е...нашенска, че те хваща за гърлото. Мен ще ме държи още дълго...

Outside the box

http://www.flickr.com/photos/56695083@N00/4549053214/

Обещах на будната си авторска съвест, че ще пиша (Благодаря, Б.!). И пиша, ей ме на (или, както биха казали на село, те ме те).

Избрала съм си професия, свързана с контактуване с много, много хора. Избрала съм я съвсем съзнателно и изобщо не се оплаквам. Но този човекопоток по време на работния ми ден си има последици, една от които е това, че в неработното си време предпочитам да съм в компанията на определен брой внимателно подбрани от мен индивиди. Ако пък нещата в офиса са били достатъчно тежки, ми се иска просто да съм на някое тихо и тъмно място (не ми се получава, на тъмно имам проблеми с четенето и ...ъ...да де, малко ме е страх....).

Напоследък обаче, поради различни паралено протичащи в живота ми процеси, се налага голяма част от свободното си време да изкарвам, придружена от хора, които не съм си избирала сама – ей така случайно сме се паднали в съответния куп. По принцип много често имам сблъсък на светогледи с хора, с които случайно сме се озовали на едно и също местоположение, свикнала съм – по-различна съм като характер, емоция, експресия и брой прочетени книги. Какво общо имат книгите, ли? Човек го разбира, когато за пръв път се разпознае и абсолютно се припознае в два главни героя на две книги. С един малък проблем – героите са на двата различни полюса, по всички възможни скали – и всеки един от тях си ти самият, ама 100%-ово си ти. Не, не е раздвоение на личноста, нещо от мастилото е – за сега, недиагностицируемо...

И така, срещайки се регулярно с хора, с които не съм избирала да се срещам, излизам от зоната на комфорта си доста по-често, отколкото ми се иска. Напускането на тази зона обикновено е полезно, а на някакъв интервал от време си е направо задължително. Но напоследък лекичко започнах да имам чувството, че светът ме е стоварил някъде и се върти без мен. Благословена съм с това роднините, колегите и приятелите ми да са много мислещи, знаещи и търсещи хора. И си живеех в кротката идилия на мисълта, че светът е станал по-добър и по-уютен, хората четат книги и не гледат сериали, в които някой се смее на заден фон, за да те подсети да се посмееш и ти. Мда, а мармотът...знаете...Всъщност се оказа, че светът изобилства от хора, които знаят всичко, или почти всичко (например – учителка съм, затова знам всичко за децата; футболист съм, затова знам всичко за спорта, инженер съм, затова знам всичко за видимия свят). Ами аз пък съм просто едно....дето и аз не знам какво е точно, сигурно затова всеки ден се убеждавам, че почти нищо не знам – нито за децата, нито за спорта, нито за подземния живот на картофите . Обаче, аз искам да науча. За разлика от тези, които всичко си знаят.

Интересно колко различно реагират хората, когато ги накараш да правят нещо, което не харесват и не разбират, но пък по някакъв начин зависят от теб и трябва да го свършат. Видях човек (шапка му свалям, наистина), който каза „Не ме кефите, не разбирам какво ме карате да правя, тези неща са ми абсурдни, обаче щом се иска от мен, ще направя всичко по силите си” – и наистина направи всичко по силите си. И до него, друг човек, който с най-широката си усмивка, обяснявайки как няма никакъв проблем, саботираше всяка една възможна (че и невъзможна) част от дейността. Колко много сила се изисква, за да кажеш, че човека отсреща иска от теб абсолютни тъпотии, и колко е лесно да стоиш, да се усмихваш и да проваляш всичко тенденциозно, привидно правейки усилия.

Видях хора, неизлизали от комфортната си зона от години, понеже статута им позволява да прекъсват всичко, което не им харесва, още в зародиш, изглеждащи като мумии, оперирани за отстраняване на емоциите преди десетилетия, да говорят с треперещ от чувства глас и, да, да плачат. Видях и двойка, която би трябвало да е образец на семейното щастие – (Ще познаете ли?) – като чифт идеални съквартиранти са...Видях любимия човек в нетипична за него светлина, която ме накара да го обичам още повече (мислех, че е невъзможно. Но всеки ден се убеждавам, че можело още мъничко...), видях и хора, които без да искат отплата, или благодарност, или дори съдействие, се мъчат да направят живота ти малко по-лесен...и да ти дарят частичка щастие, не защото това е професията им, а защото това е призванието им.

Видях много и различни хора в нетипични и за мен, и за тях ситуации. Интересно ми е те пък как ли са ме отнесли в съзнанието си....Интересно ми е дали хората са наистина такива, каквито ние си мислим, че са, или пък всеки от нас живее в паралелна реалност, населена със сенки на останалите, образувани от нашата мисъл за тях. Много неща са ми интересни, Но за известно време се връщам в зоната си на комфорт – за да премисля, смеля, разширя, и да изляза пак. Излезте и вие – уморително, но любопитно е. А любопитството уби котката, казват...за хора нищо не се споменава.... 

"Чест" - Елиф Шафак

Както обещах когато разказвах за „Черно мляко”, започнах да наваксвам с пропуснатите от мен книги на Елиф Шафак. Милото ми офисно другарче ми донесе „Чест”. Е, оказа се, че с „Черно мляко” само съм повдигнала завесата на един титаничен, чудовищен, чутовен талант на разказвач. Елиф Шафак е точно това – Разказвач. С главна буква.

Въпреки няколкото доста слаби момента, които стояха като закърпени на фона на историята (сякаш някой я е пришпорвал, когато ги е писала) и въпреки няколкото безумни смислово-правописни грешки, книгата е чудесна. Силна история, хубава идея, майсторски разказ – от онзи тип домашно – уютно разказване, все едно си се сгушил в скута на баба и слушаш история – малко мистика, малко любов, малко история, малко страшничко, малко смешничко. Накъдрено с толкова детайли, орнаменти, емоции, аромати, препратки, странно-старинни думи, че все едно историята се случва на теб. Вярвате или не, историята така ми влезе под кожата, че мога да я разкажа от първо лице, нищо, че няма и най-малкия шанс да ми се случи нещо подобно. И съм сигурна, че повечето от хората, прочели тази книга, ще ви кажат същото.

Елиф Шафак определено се издигна много много много в личната ми класация и отиде малко след Карлос Луис Сафон. Заредила съм „Любов” в непосредствения списък на чакащите (там има подбрани само около 100 заглавия), така че, до нови срещи с Разказвача.

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” - Джуно Диас

     Отдавна се чудех дали може да има бележка под линия на бележката под линия. Оказа се, че може – в „Краткият чуден живот на Оскар Уао” си е съвсем, съвсем нормално – бележки под линия колкото искаш...Не, никак не са досадни, напротив. Само ми беше лекичко тъжно и гузно, че имаме нужда такива неща (като част от историята на Доминиканската Република, например), да ни се дообясняват непрекъснато.

     На корицата има цитат на Observer – „Такова добро писане се случва, ако сме късметлии, веднъж или два пъти на поколение.” – е, при цялото ми уважение, ще си позволя да не се съглася. Не че писането е лошо – изобщо не е, но поне у мен е далече от предизвикването на такива възторзи.

    Историята е увлекателна, похватът на писане и стилът на автора си струват, има много (поне за мен) интересни неща от историята и културата на Доминиканската република, които сами по себе си са предостатъчно основание да се отдели необходимото време на прочитането на книгата.

Дали си струва четенето? Да, определено.

Дали бих прочела още нещо от Джуно Диас? Със сигурност.

Но ако трябва да изберете само една книга за този месец, бих ви посъветвала да помислите пак, преди да изберете „Краткият чуден живот на Оскар Уао”.

„Играта на ангела” - Карлос Руис Сафон

Милото офисно другарче, което ме снабдява с книги, ме ощастливи с „Играта на ангела” на Карлос Руис Сафон – втората книга от тетралогията, започнала със „Сянката на вятъра”.

Отново Барселона, отново умопомрачаващ стил на писане и отново този жанр, който смесва в себе си всички останали. Няма как да го кажа по друг начин – едно от онези литературни произведения, което ти маха главата. Не от философски въпроси и жизнени дилеми, а от възможно най-чистото удоволствие – да четеш вълшебство.

Изключителни, пълнокръвни герои, страхотна история, зашеметяваш изказ – казваш си „Само още една страница”, и откарваш до сутринта. 200 страници преди края не искаш да свършва, оставяш я за ден с ясното съзнание, че не можеш да четеш друго (ефектът е като да ядеш ябълка след шоколад – може и да е по-полезно, ама не, мерси). 100 страници преди края  изобщо не вярваш, че за останалото място до корицата всички навързани възли ще се развържат в смислен финал. 15 страници преди финала го вярваш още по-малко...нещата са се заплели още повече. На последната страница ти е ясно, че още дълго ще мислиш тази книга, а тя ще те стиска за гърлото.

Атмосферата в книгата е тежка, мрачна, мъглива и почти готик – ако ви трябва нещо за повдигане настроението – определено не е това. Но във всички други случаи – препоръчвам!

P.S. Хубавата хартия и читаемият шрифт са още един бонус! 

За Фейсбук, "Нямам време" и "451 градуса по Фаренхайт"

Днес никой не гори книги (е, почти никой....поне на нашата географска ширина). Няма  забранени заглавия, томове, които не можеш да си купиш, книги, които трябва да криеш. Имаме достъп до толкова много и толкова различни книги – всякакъв жанр (дори и такива, които въвеждат нови жанрове), всевъзможни корици, автори, теми. В книжарницата се чувствам като дете в магазин, в който продават играчки + всякакви сладки неща. По тази причина, както вече съм споменавала, купувам книги само „като му дойде времето” (доста често времето идва по-често от планираното, ама...все пак е нещо) и основно онлайн (уж ми помага да включа и част от разумното си мислене, ама само уж...). И купуването ми е най-малкият проблем, по-сериозен е въпросът с четенето – чета минимум по пет книги наведнъж. Не мога само с една, винаги си казвам „На тази само ще погледна първата страница”...

Не знам как мъжът ми още не ме е изгонил от вкъщи – навсякъде книги, книги, книги...каквото и да искаш да вземеш, под, над и около него има книги. Дали имам зависимост към книгите? Ми...не, имах зависимост към цигарите, ама ги отказах. Към книгите имам нещо, което не може да се опише – явно някога някакси някоя буквичка ми е влязла под кожата. Няма да мога да ги откажа никога. И ако се чудите какво точно представлява Раят, аз ще ви кажа – огромна библиотека, с постоянно добавящи се нови заглавия, и безкрайно количество време – само за мен и книгите....(Започнахте да се смеете нали? Питайте близките ми хора колко им е смешно!).

Може би затова ми е толкова странно, когато чуя „Нямам време да чета”. И изобщо не ми е странно, а направо съм на път да отида скорострелно към Безкрайната Библиотека (да, онази от малко по-горе), когато чуя „Нямам потребност да чета”....

„Нямам време да чета”? Но имам време да отворя уста пред телевизора и да чакам да ми изсипят поредната кофа с помия (От „Давай, Ханку!”, през „Жулието, ще ти скоча на балкона!”, та до по-голяма част от телевизонните предавания). Имам време някой друг да определя мислите ми вместо мен. Имам време някой да възпитава децата ми вместо мен (Е, да, не точно в правилните ценности, ама все пак..). Имам време някой да ми изчете криминалната хроника, маскирана като „новини”. Изобщо не вярвам (както вече казах), че живея по кофти време в кофти държава. Обаче съвсем разбирам мотивите на хората, които ме убеждават в това.

„Нямам потребност да чета” – същото като горното, но малко по-откровено. И изискващо малко по-голяма степен на самоосъзнатост. И все толкова брутално. Ето това е точно „кофтито” на държавата, в което всички упорито се опитват да ме накарат да повярвам – можем да допуснем хората да нямат потребност да четат. Можем да допуснем в главите на децата ни да има само мисли, копирани от някой друг. Можем да допуснем да имаме деца, които не могат да напишат името си с по-малко от три грешки.

Не можем да допуснем да нямаме потребност от четене – потребността се възпитава, тя се гради. Аз чета, защото родителите ми четат. И ми подаряваха повече книги, отколкото Барбита. И ми четяха вечер, вместо да ме оставят да се оправям сама с телевизията, докато те си правят „важните неща”. И най-голямото ми наказание беше „Тази седмица няма да ти купя книга!”. Затова сега мисля. Самостоятелно. За ужас на всички онези, които едно  време са горили книги, а сега просто ти пускат телевизора. И за техен още по-голям ужас, моите деца, както и децата на всички ценни хора около мен, ще четат още повече. И ще ни надминат – във всичко, с което се захванат.

Кога ще знам, че всичко си идва на мястото и мога спокойно да се преселя в онази, голямата, моята си библиотека ли? Когато чуя внуците си да казват „Бабо, купи ни нова книга – ще дойдем да почетем малко с теб и после ще излезем с приятели. Да ти пишем във Фейса, ли? Не, нямаме време”...

Какво ще правя дотогава, ли? На първо време отивам в Испания. Преди няколкостотин години.  С една книга, любезно предостъпена от едно мило другарче с чудна усмивка. Ще ви разкажа за нея скоро :)

„Черно мляко” – Елиф Шафак

Точно когато наближи времето за купуване на нови книги, от любимата ми онлайн книжарница ми изпратиха ревюто на тази книга. (Да, имам си определено време за купуване на книги – и да, точно така – причината е, че книгите са първото от трите неща, за които мога да похарча всичките си пари + парите на всичките си роднини, приятели и познати + още много. Затова – правя плахи опити да огранича наркоманията. Безуспешни.)

„Тази книга разказва как се изправих пред своята вътрешна разноликост и се научих да бъда цялостна” – така пише на корицата. И може би в голяма степен това изречение отразява основната тъкан на книгата – разнолика и, същевременно, цялостна.

В безкрайно забавния разказ на Елиф Шафак за собствените й емоции и лутания, свързани с дилемата „Да бъда писател или да бъда майка”, са вплетени историите и мислите на десетки известни жени, творили в сферата на литературата. И всичко това, гарнирано с няколко Палечки.

Книгата е много „женска”, в нея за жените се говори като за „сестри” – така че докато я четеш, се чувстваш като член тайно общество с още по-тайно знание, което ще ти бъде предадено. И същевременно няма никакво противопоставяне на „мъжко” и „женско” – било то пол, проблеми, начин на мислене.

Изключително елегантна книга, която прочетох на един дъх, първоначално почти пробягвайки по последните думички на страницата, за да обърна по-бързо на следващата, но последните 20 страници не исках да дочитам – беше ми тъжно да свърши и да я оставя.

Е, дочетох я, равнява се на чаша топъл шоколад с приятелки – но не една или две, а десетки – живели в различни времена, с различно образование и социално положение, но с една и съща дилема пред себе си – „Как да подредя живота си така, че да бъда щастлива”. Плюс бонус – на почти всяка страница има поне едно име на известна пистаелка – чудесен източник на още много, много часове четене.

Не знам как до този момент съм успяла да пропусна Елиф Шафак като автор, но обещавам да се поправя и да си набавя останалите й неща. Ако случайно има някой, пропуснал я също като мен, препоръчвам!