Хайде да си останем приятели!

photo credit: radioher via photopin cc

    Трима мъже са ми разбивали сърцето. И с нито един от тях не съм била в „романтични” взаимоотношения. Двама бяха мои приятели, а третият...е, все още ми е роднина. Какъв е изводът дотук? Много щастлива съм в любовта. А приятелството е друга бира.

                По принцип избягвам да дефинирам любовта. Когато обичам някого, го обичам, и толкова...Имам си отделен вид любов за всеки човек, когото обичам, затова никой не страда от намалено количество заради някой друг – просто са с различно „качество”. И затова смея да твърдя, че разбиването на сърцето ми от горепосочените особи боли поне толкова, колкото несподелената любов (от оная, другата).

                Бях много малка, когато се запознах с №1 – естествено, бяхме съученици. То не беше приятелство, то не беше чудо...Бяхме като залепени, споделяхме си всички мисли, сънища, мечти. Писахме си писма (една ли, две ли години), докато той беше в чужбина. Спорехме за политика, за щастието, за бъдещето. Обсъждахме наивните (и не толкова наивните) си влюбвания, живота, семейството. Той беше първият човек, с когото запознах бъдещия си съпруг, след като го срещнах. Е, когато той срещна бъдещата си съпруга, нещата приеха малко по-различен вид. Разбираемо, казах си, ще отмине, а после ще започнем да излизаме по двойки. Да бе, и един мармот ще ни налива вино.....След прекъсване от няколко години, направихме опит да се видим – беше адски неудобно, измъчено и ...едностранно. Въпреки всичките ми мелодраматични и почти малоумни опити да не виждам това, което виждам, до мен стоеше не просто различен човек, а противоположен на това, което си спомнях.  (Първо изключение от правилото „Човек никога не се променя”). След още много години пауза, скоро, по странно стечение на обстоятелствата, с това другарче виртуално спорехме за политика. Дали беше като едно време? Да, и мармотът ни заливаше с шоколад...Всяка усмивка беше обещание за убийство.

                Дали боли? О, и още как. И ще боли още много. Но се свиква. С времето. Почти...

               

                С №2 също бяхме съученици. В гимназията. Демек – по-големи, зрели и други...Учехме заедно за кандидатстуденстки изпит. Ходехме заедно на театър, клубове, заведения. Спорехме за политика, за живота, за мечтите. Държа ми ръката и ми бърса сълзите, когато моето момче отиде войник. Аз направих същото, когато в неговия живот имаше драма. Какво стана ли? В един момент д(р)амата не ме хареса. Отново измъчен опит за закрепване, няколко боязливи, изпълнени с надежда телефонни позвънявания от моя страна, един пълен с отчаяние sms...и толкова. Оказа се, че отдавна всичко е свършило, просто аз не съм разбрала (сигурно съм си говорила с мармота).

                А №3? Много близък роднина, когото обичах много-много-много. Какво стана, ли? Ще познаете ли? Мда, ожени се, замина за чужбина и дълго и упорито се опитваше да забрави какво точно е оставил в България...Как забравяш семейството и приятелите си, ли? С гняв, с много гняв. Чувам оттук-оттам, че съм била виновна за нещо...Писах, писах, ръката ми се откачи от писане – отговор-никакъв. И мармота дори го няма.

                Какво е общото? И тримата са от мъжки пол, и тримата вече ги няма в живота ми, и трите пъти след появата на Жената. И тук ми е големият въпрос – ние, жените, ли сме толкова ревниви, че не Му позволяваме да има някакви взаимоотношения, които не ни включват? Те ли, мъжете, имат толкова малки душички, с място само за една значима и важна жена? Или, най-ужасното – наистина не може да има междуполово „само приятелство”?

                Знам, че и тримата ще прочетат. И ще се познаят. И няма да го признаят, ако ще всичко да им зависи от това. И това вече няма значение. Счупените неща, казват, не можели да се залепват....

                Да, ясно ми е, че понякога хората просто се раминават, надрастват, различават. Менят се интересите, средата, потребностите. С много жени съм се разминала така – и никога не е имало драма. Да, някои ми липсват, сигурно и аз липсвам на някои, за други ме е яд, че не съм вложила достатъчно усилия...но драма няма. И болка няма.

                Този път нямам отговори, ама никакви. Но имам решение за себе си – нямам приятели мъже. С изключение на онзи, много специалния. С когото не викнахме мармота нито когато аз се запознах с Него, нито когато той се запозна с Нея, нито никога. Защото истинската любов (независимо от кой калибър) е винаги споделена...