петък, 6 ноември 2015 г.

Ами ако....

photo credit: In the Darkest depths of Mordor, I met a girl so fair via photopin (license)
      Понякога усещам жажда за теб. Когато съм те гладувала твърде дълго. Когато трябва да те преболедувам. Усещам те по цялата си кожа, вибрирайки с отзвук от докосване, което никога не се е случило. Оглеждам се в теб като в криво огледало. Затъмнено, в пороен дъжд и малко мъгла. Изтегляш на повърхността тъмни неща от пропастта, тихо тананикайки "...Heal me now. Remove these old scars from my soul...."
     Цяла различна вселена си... Или галактика. Със собствена черна дупка. И въртележки. И клоуни. И кончета...Гледам те и се чудя дали си даваш сметка какво прозира понякога. Зад стъклото. Зад това, което виждат всички. Зад отражението в очите ти.
     Може би всички имаме пропаст в душите си. А може би не. Но не нея виждам в кратките моменти, в които влизаш толкова дълбоко в себе си, че успявам да надникна зад гърба ти. Виждам другото. Обратното на пропастта.  А ако всички имаме пропаст, защо не всички имаме обратното? И защо пропастта не се запълва от другото, обратното?
     Питам, а всъщност знам...Не мога да запълня собствената си пропаст. Но мога да направя нечия друга малко по-плитка. Не завинаги. Не дори за дълго. Но за няколко от онези мънички мигове, които наричаме щастие, мога да накарам клоуните да се обърнат, а въртележката да спре. За една целувка време. За едни пържени филийки. За една кратичка вечност, съставена от частици докосвания.
     Събираме се по двойки, а всъщност сме сами. Опитваме се да запълним собствената си пропаст с това, което изкопаем от пропастите на другите. Не работи, нали? Не мога да взема от теб, за да запълня себе си. Механизмът не е такъв. А знам ли изобщо какъв е? А искам ли да знам?
   Всъщност, дори не съм сигурна, че искам да запълвам пропастта си. По някакъв мазохистичен начин тя ме определя, дефинира, освобождава от отговорност. Винаги мога да кажа: "Не бях аз, бяха клоуните.......". Винаги мога да застана на ръба и да се люлея на пети. Винаги мога да се хвърля вътре и да потъна в самата себе си. Винаги мога да поканя и теб...

"...Wenn ich gehe
werde ich dich schnell vergessen
Vergessen ist ein schönes Wort für Töten... "



събота, 12 септември 2015 г.

"Nearly forgot....."

photo credit: Foreshadow, 1895 via photopin (license)
Колко любов е необходима, за да ни пречупи?

Всички говорим за липсата на любов. За празнотата. За пустотата. 
А колко много е твърде много? Къде е точката, в която не мога да приемам, нито да давам повече? Има ли такава точка изобщо?

За мен любовта не е чувство. Тя е състояние на духа. Светоглед. Отношение към всичко в и извън мен. И затова не може точно да прелее. Не може да имам 5 милилитра повече. Или пет литра. Или сантиметър. Но може да се сгъсти до такава степен, че да не мога да приема или излъча повече. Да замръзна. Да изпадна в ступор. Да не знам какво да правя със самата себе си. И точно там съм в опасна близост до пречупването. Точно там е моментът, в който нещо у мен трябва да бъде размърдано, преместено, изместено, отлъчено, изселено или завъртяно с вътрешността навън. Защото иначе просто ще изчезна. Тихо. В имплозия. Точно там душата ми е оголена. Там трябва да изляза извън себе си, да се погледна отстрани и да взема решение. Какво искам. И кога. И защо. И дали.

Напоследък все по-често стигам до тази точка. Все по-често съм на границата на самата себе си. Все по-често нещо у мен намира правилното си място. До следващата резонанса точка.  До следващия път, когато някоя песен разклати крехкото равновесие на цирка в главата ми. И освен въртележките, започват да се виждат и клоуните. Онези, които се зъбят зловещо. Онези, които се крият зад всички пренареждащи се кутии. Онези, които са видими само за хората, способни да ме доведат до ръба на пречупването. Онези, заради които си струва. Защото тук, в този застинал момент, в който клоуните са се усмихнали така, че дългите им зъби се виждат; онзи момент, в който всичко е извън равновесие; онзи момент, в който излизам извън себе си, опитвайки се да крещя; онзи момент, в който ти......Онзи момент е моето определение за щастие. Там, където всичко е в най-застиналата точка на най-големия хаос. Там, където всичко се обръща, в момента, преди да се обърне. Там са клоуните. Там съм аз. Там си ти. Там е, където любовта може да ме убие. Там е, където си струва.

вторник, 9 юни 2015 г.

Гротеска

 
photo credit: Cornfield Shooting via photopin (license)
  Не разбирам гротеската, казваш...
  Проверих в речника. Дори два пъти, за всеки случай. Да, знам какво значи. Да, разбирам я. Но не си я припознавам. Твоят свят не е моят. Твоята кутийка не е моята. Да, знам, трябва да ме научиш на неща, нали? Защото са важни за твоят свят. Защото искаш да ги знам. Защото искаш да погледнеш в очите ми и да видиш себе си там. За да е гротеска, трябва да е twisted, нали? Не, не си тръгвай, нека ти разкажа...
  Искаш да ме научиш. Че не всичко е розово. Че не всички са като мен. Че може да боли. Че може да боли много. Че може да боли още повече. Изглеждам чуплива, нали? А ти искаш да мога да се огъвам. Затова натискаш още по-силно. И още. Виждаш болката, която ми причиняваш. И продължаваш, въпреки че теб те боли повече. Заради това, че теб те боли повече. Знаеш какво да правиш с болката. Но не и с другото. Никога няма да посмееш да ми доставиш удоволствие, нали? Не би могъл да ме гледаш щастлива. Ако съм щастлива, някой би могъл да ме нарани. Което е проблем. Не защото аз съм важна, а защото теб би те боляло повече. Не би могъл да ме гледаш щастлива. Защото и това ти носи болка. Каквото и да правиш, аз ти нося само болка. Дали викам от болка или от удоволствие, за теб е все едно. Стига да викам твоето име. Нямаш представа.....
  Да, знам, това не е гротеска. Не е и абстракция. Това е конкретика - абсурдна, пречупена през гротеската, но конкретика. Каза, че не разбирам гротеската, нали? Забрави....та какво иначе е това между нас?

сряда, 27 май 2015 г.

Дъжд


photo credit: Contre jour via photopin (license)
 Миришa на гора, казваш...Всъщност аз съм гора - някак странна, малко омагьосана, но все пак, гора. Главата ми е пълна с горски феи. Понякога отварям уста да кажа нещо, а всъщност говорят те.
   Не можеш да се удавиш в очите ми. Нямам море. Никакъв пясък, ослепително слънце и кристална вода. Ако имаш нужда от шум, блясък и ярка светлина, не съм правилния избор. Не съм интересно пътуване. Аз съм добра дестинация...ако харесваш тъмното. Ако обичаш вълци, мъх и шарена сянка. Може да има и самодиви. Или змеици, знам ли....Толкова много пътеки, разклонения, сенки и места, където да се изгубиш. Или скриеш. Или пък откриеш. Себе си. Или нещо друго. Или някой друг.
  Мириша на гора, казваш...Може би само понякога - само нощем, когато сънувам. Може би само за някого. Може би само за теб. Може би само когато срещна твоята пустиня - с гърмящите змии, кактусите и вкусът на сладък хрускащ пясък. Може би сблъсъкът на нашите вселени, на моята гора и твоята пустиня, ще ни тераформира. Може би ще роди нова галактика. Или просто ще изчезнем, ще се разтворим един в друг и ще се неутрализираме. А може би просто мирише на дъжд....

петък, 15 май 2015 г.

Галактика

 
photo credit: Active Galaxy NGC 1068 via photopin (license)
Казват, че от разбито сърце никой не е умрял. Сигурно е така. Надали се умира от свръхдоза чувства.... Но от абстиненция? От нея умирам. Може би фигуративно, но бавно и сигурно. Всеки път, когато забравиш. Всеки път, когато очите ми срещнат твоята празнота. Всеки път, когато ентусиазмът ми удари скалата на безразличието ти и се разпилее. Всеки път, когато се въртя сама около оста си, търсейки нещо, което го няма. Всеки път....
  Колко много е твърде много? Колко малко е недостатъчно? Казват, че е стигнало, ако е останало. Не ми стига, значи. Не ми и остава. Сигурно съм черна дупка. Малка тъмна неродена галактика. Празнотата между абстиненция и свръхдоза. 
  Някои неща нямат среда, мяра и красота. Някои неща минават от крайност в крайност, от пустота в излишък, от тъмно в още по-тъмно. Някои неща са извънмерни и невъзможни за описване. Тези неща правят света истински. Извън физика, химия, биология и литература. Извън природните закони. Извън теб и мен. Някои неща просто са. И не можеш да ги опишеш, защото няма категории, в които да ги вместиш. 
  Умира ли се от разбито сърце? Не знам. Но понякога, само понякога, съм сигурна, че се умира от липса на крайности. От липса на абстиненция. От липса на свръхдоза...

сряда, 22 април 2015 г.

Изборът


photo credit: grassy sky via photopin (license)
Болиш ме. По цялото тяло. Като нещо, което никога не съм имала, но все пак съм загубила. И въпреки това болката не е защото те няма, а заради съществуването ти. Дори червената ми вещерска коса не можа да ме опази от теб, нали? Знам какво ще ми отговориш, като ти кажа, че те обичам - че сама съм си виновна. Факт. Понякога дори ти си прав. И това прозрение е толкова освобождаващо - сама съм си виновна...
  Да, сама съм си виновна - за всеки момент - на щастие или не, на успех или не, на удоволствие или обратното.... Не знам защо хората толкова бягаме от тази отговорност, а тя носи такава лекота. Толкова е хубаво да знаеш, че сам избираш. Не това. което ти се случва, разбира се, а това как го възприемаш. Айнщайн казва, че реалността е просто илюзия, макар и много устойчива такава. Толкова ми харесва да знам, че тази илюзия е в моите ръце. Точно защото е илюзия - мога да я прекроя, преначертая и сглобя отново. Да, вярно е - с всеки изминал ден се появяват все повече неща, които се променят трудно, ако изобщо подлежат на промяна. Но всички те са плод на мои съзнателни избори, и то повторени многократно. Нямам от какво да се оплача. Ако започна отначало, дали бих избирала по същия начин? Кой знае...Не обичам да повтарям. Обичам да избирам. Обичам свободата. И все пак, ако някога се появи някой, който може да ме покори с едно действие, то това ще бъде да избере вместо мен. Противоречиво? Не, аз съм толкова праволинейна....
  Отивам да променям. Илюзията. Себе си. Теб. Обичам те. Сама съм си виновна....