четвъртък, 6 ноември 2014 г.

Физика

       
photo credit: INTVGene via photopin cc
   Странно е преплитането на време и пространство. Или може би, пресичането им. Когато нещо се случва точно когато, както и където трябва, усещането е като за пасващо на мястото си парченце от пъзел. А понякога, когато си мислиш, че търсиш последното липсващо парченце от пъзела, установяваш, че всъщност редиш друг пъзел. За друга възрастова група. Не "Алф" с 12 парчета, а "Ловец с хрътки гони пъдпъдъци". С 1012 части. И разбираш, че картинката ти изобщо не е тази. И че редиш нещо, което не е точно твоето.
     Понякога пък ти липсва много специално парче от пъзела. Знаеш къде е. Знаеш къде си го оставил. Не си спомняш точно защо, но предполагаш, че не ти е пасвало съвсем. И е правело картинката да изглежда като "Ловец с пъдпъдъци гони хрътки". Само че не си разбрал, че всъщност тази картинка може да е по-интересна...
    Както и да е. Да оставим пъзелите. Животът не е пъзел. Само че понякога (само понякога!) една нощ разбираш, че нещо много ти липсва. И че това нещо е някой. Знаеш, че ти липсва отдавна. И знаеш точно къде си го оставил. И точно толкова ясно знаеш, че този някой изобщо не те чака там. Спомняш си нещо. От нещата, които те обръщат с вътрешностите навън. И знаеш какво трябва да направиш. Трябва да преглътнеш настойчивото и упорито усещане, че нещата би следвало да се случват точно както си ги представяш. Трябва да повярваш, че пъзелът може би няма точно определена картинка. Нито пък определен брой части. И, най-вероятно, изобщо няма дефиниран край. Тогава, след известен брой часове/дни/седмици прехапване на устни до кръв, можеш да вдигнеш телефона и да се обадиш/да пишеш/да викнеш през прозореца. Твърде е вероятно този някой да ти каже, ако обичаш, да се придържаш към картинката си. Да си редиш "Ловец с хрътки гони пъдпъдъци". Да си стоиш в кутийката, И, да, че не можеш да си хвърлиш телефоните в океана. Щото в твоята кутийка (картинка) изобщо няма океан....
    Обаче. Понякога (само понякога!) е възможно да се случи нещо друго. Възможно е недефинираното парченце от недефинируемата картинка просто да застане на мястото си. И да ти върне (макар и за малко) съня през нощта.
   Понякога (само понякога!) е важно парченцето да е някъде наоколо. Няма значение къде точно, кога точно или в каква конфигурация. Нито пък дали е част от картинката. Тогава физиката преминава в литература. И светът отново е прекрасно място. Макар и не всички да са сигурни в това.