Ще гледаме ли филм?

Вечер е. Очите ми са прекалено уморени, за да чета. Мисля си, че ще погледам малко от филма, пуснат от по-добрата ми половинка. На третата секунда  първосигнално съм покрила очи с одеалото, мъчейки се да задържа стомашното си съдържимо на мястото му.

Не мога да гледам насилие. Върху никого. Под никаква форма. Да, това ми създава проблеми – почти не мога да гледам филми. Създава проблем и на мъжа ми – след всяка такава сцена реагирам толкова бурно срещу него, все едно той е измислил и направил сцените с насилие. Знам, че не е той, обаче той ги е позиционирал на телевизора ми. Мрън.

Чудя се дали се замисляме до какво води насилието, което ни залива отвсякъде. Далече съм от мисълта, че гледайки насилие, човек се превръща в насилник. Но хич не съм далече от мисълта, че гледайки насилие, човек се превръща в жертва.  Редовният досег с насилието, както много други неща, води до ... да кажем повишаване на толеранса към него. Все по-малко ни прави впечатлание, все повече се превръща в нещо ординарно, все по-голямо количество е необходимо, за да предизвика реакция. Напоследък ми се струва, че за час и половина гледане на средностатистически филм, виждаш много повече кръв, вътрешности и всевъзможни чаркове от човешки тела, отколкото в цял семестър упражнения по анатомия. И някакси свикваш. Приемаш го за нормално. И следващия път, когато някой упражни насилие  (било то психическо или физическо) върху теб, си мислиш, че това е в рамките на допустимото. Може би в някакъв момент решаваш, че и за теб самия е ОК да упражняваш насилие. Е да, ама не е. Не е нормално нито ти да го правиш, нито да го правят на теб. Не само, че не е нормално, ами не е и допустимо. Под нито една форма. В нито една ситуация и с нито едно оправдание (освен самозащита или защита на децата ти).

Като не е нормално защо си го причиняваме? Идея си нямам. Никой ли не се замисля, че може да имаме телевизор, с всевъзможни технологии за по добро и реално изображение, но мозъкът ни не е еволюирал да го използва. И за психиката ни няма голяма разлика дали гледаме случващото на екран, или го виждаме наистина. И че лекуваме хора от посттравматичен стрес, но никой не ни лекува от последиците от гледане на насилие по телевизията. Доброволно избираме да причиним на съзнанието и сетивата си това, което всички наши инстинкти са създадени да избягват. Да, има и винаги е имало хора, които носят насилието в себе си. Но тези хора стават все повече и повече с всяка изминала година. И не, компютърните игри нямат нищо общо – мозъкът ни много добре знае кога играе. Но не е съвсем сигурен в разликата между филм и реалност. И съвсем не е наясно, че зад това стои цяла индустрия, занимаваща се с това да го манипулира по определен начин, така че да получи дадена реакция. Не ми вярвате ли? Прочете как се правят филми на ужасите – защо нападателят винаги е зад жертвата и рядко е в кадър; защо ние знаем, че нападетелят е там, а не разбираме заедно с жертвата – доста е интересно :)

Изобщо не защитавам идеята, че трябва да гледаме само анимационни филмчета за птички и пчелички. Но все пак ми се иска да може времето от даден филм, което прекарвам с очи, закрити от одеалото, да е поне с 2% по-малко от това, което прекарвам с очи върху екрана. Да, знам, ще си остана само с искането. Как си решавам проблема ли? Не, не  с гледането на „Мостовете на Медисън”. С четене на книги. А ако очите ми са прекалено уморени, избягвам да надничам в екрана на половинката. Пускам си този от вътрешната страна на клепачите. Прожектирам мечти. Безплатно. Искаш ли да прожектирам една и за теб?