Ама вие за документите ли питате?

Трябваше да подготвя голям комплект документи. Много голям и много комплект. Оказа се, че съм здрава, физически и психически („нищо ми няма у главата”), неосъждана, не-следствена (може би и не-причинно-следствена?). Също така се оказа, че не притежавам движимо и недвижимо имущество и имам един член на семейството.

Странни птици са документите, не мислите ли?

Здрава психически...а колко рани имам в душата си, колко моменти на тиха (и не много тиха) лудост, колко различни лица, колко различни живота....

Не притежавам имущество – а притежавам толкова прочетени (и още толкова много непрочетени) книги, толкова много убити (и още повече учещи се да летят) мечти, толкова затворени в черепната ми кутия мисли, толкова спомени за още неслучили се събития. Те чие имущество са? Защо никой не ме е питал за тях? Тях има ли ги изобщо?

И един член на семейството...Член на семейството ли ти е някой, за когото би дал всичките си крайници + сетива? Някой, чиято болка, нервност или просто неразположение усещаш физически? Някой, комуто цялата доброволно и непоискано си се отдала, оставяйки за себе си само едно малко кътче съзнание, в което измисляш изненади, рецепти за вечеря и някакви удивителни глупости, които го дразнят безумно? Ми хубаво, де, щом е член, член е, няма да споря с хората, дето знаят, я....аз съм прост яйчар, какво разбирам от членове.

Но да се върнем на имуществото. Чудя се дали това, че книгите и учебниците от детството ми се местонахождават при родителите ми, тези от студентските години – при майката на горепосочения „член”, некупените – в книжарниците и в главите на авторите си, а тези на баща ми (и тях приемам за свои, пък!) – в дома на баба ми, означава, че целият ми живот е разпръснат в чужди домове? Документите нищо не ми казаха за това. Но откровено казано си мисля, че животът ми е разпръснат не само в чужди домове, но и в чужди умове, спомени и мечти. И, още по-откровено казано, това ме прави изключително доволна. Защото във всички тези домове съм била изумително щастлива, във всички тези умове съм оставила всички тези спомени (надявам се хубавите да са поне толкова, колкото не-дотам-хубавите) и още много „защото”...

А документите ли?

Да ми се обадят, когато искат да им дам документ за това колко щастие може да има в това да говориш с приятелка по телефона, разбърквайки супата за вечеря, търсейки постоянно изчезващото другарче на черен мъжки чорап в куп от подобни нему, мислейки си за сбъдването на една мечта....