Една мечта се сбъдва....Не съвсем
по мечтателски – с резки промени на посоката, скок надолу с главата и голо самодивско хоро по
пълнолуние, но все пак с достатъчно пърхане на пеперуди в стомаха.
Тази мечта съм си я отглеждала
дълго време. Тя много се чуди, пробва различни начини да стигне до мен, ожули
си колената, поплака малко (последните две – по няколко пъти в различна
последователност), но най-накрая намери Лабиринта, по който ще мине, за да ме
посрещне. Е, да, още не сме намерили Пътя, но и Лабиринтът ни е достатъчен.
Засега.
Чудя се дали животът на мечтите
ни е като нашия – дали си имат Бог, природа и естествен (п)одбор. Лягат ли си
вечер? А имат ли собствени мечти? Или може би не ние измисляме, избираме и
осъществяваме мечтите си, а те ни избират и изпълват със смисъл?
Надали ще си отговоря на тези
въпроси, а и няма нужда. Достатъчно ми е, че мечтата ми идва към мен – бавно,
леко – по нейния си начин. Дали когато я срещна ще бъде същата, каквато беше
преди 7 години, или и тя като мен се е променила с цял цветен калейдоскоп от
нови мисли, усещания, правила и спомени? Няма значение. Скоро ще се срещнем –
едновременно опустошителна радост и една мъничка сълза в крайчеца на окото ми.
Защото тъкмо ще се докоснем, и ще трябва да се разделим. Толкова живеят мечтите
ни – докато се сбъднат. А после ли? После аз си избирам нова мечта, а Тя – нов Човек.
И така – няма никаква драма. Всичко се завърта и започва отначало. Толкова е
просто, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар