„Само вълшебства са ти в главата”

photo credit: torpore via photopin cc

Как да ги накарам да повярват, че под леглото наистина живеят чудовища...и ако е тъмно, чудовищата може да ми изядат пръстите на краката, както се подават под завивката (дори не е нужно да искат да ми изядат пръстите – достатъчно е да ги пипнат, за да си умра от страх)... Не ми вярват и че в къщи има феи – някои са прилежни и послушни, помагат ми да почистя, други пък непрекъснато ми крият щипките за пране и ми разсипват бурканчето с червен пипер. И на ръба на периферното ми зрение винаги някой се плези. И, ако съм сама и мия чинии, зад гърба ми винаги се случват страховити неща, които изчезват в момента, в който се объъърна лееекичко, примряла от ужас.

Да, знам – няма какво да се сърдя. Скоро и аз няма да вярвам. Скоро ще дойде моят ред да обяснявам на едно дете, че под леглото не живеят чудовища (а дори и да живеят, достатъчно е да се завиеш през глава, за да изчезнат всичките), че нещата на тъмно са си абсолютно същите, каквито са на светло, а не се превръщат в изтъкани от сенки ужасяващи лица, че навън свири само вятърът....И на мен тогава не трябва да ми се сърдят – просто хората, които виждат вълшебства, са определен брой. И когато моето дете се появи и види феите, аз трябва да спра да ги виждам, за да не се наруши равновесието. Толкоз – няма никаква причина за сърдене и обвинения. Тогава аз ще си водя сериозните битки с големите житейски неща и вятърните си мелници, а единственото чудовище, което ще ме вълнува, ще бъде това, което живее в пералнята и яде по един чорап на всяко пране. И ще се чудя на кого шепне вечер детето ми под завивките...

Има само един проблем. Битките на Големите Възрастни Сериозници винаги ми напомнят на вица за човека, който си вървял през пустинята, полужив от жажда, и видял оазис. Обаче до така желаната вода имало един дракон – голям, страшен, по-зелен отколкото дълъг – ужас! Но нашият жаден герой нямал избор – отшъл да се бие с дракона. Започва люта битка – прах, кълбо от драконски опашки, човешки крайници и пъшкане. В един момент се чува драконски глас:

 - Пич, що се бием, бе?

 - Е, как защо, искам да пия вода!

 - Ми пий де, що се биеш?

Струва ми се че доста често изкарваме живота си в битки – основно с дракони, които, ако изобщо ги има, кротко си правят слънчеви бани и не ги интересува, че ние ще пием от тяхната вода. Чудя се дали не трябва по-често да се спираме, за да прочетем една детска книжка, да намигнем на феите, напудрени с червен пипер и да се оплезим на драконите, които сами сме нарисували в главата си. С две думи – по-малко битки и повече пиене (на изворна вода, не на това, дето всички си го помислихме)!