Питка за Антоновден

   Днес е Антоновден. Детето на моя приятелка има имен ден. Сутринта, отивайки на работа, купих подарък. Стана ми празнично. Чудех се с какво да си го направя още по-празнично....Прочетох, че на Антоновден се меси содена питка и веднага си отговорих на въпроса с „празничното” – реших да направя питка...Но не това е важното...

   Чудех се кога съм отишла толкова далече от българските традиции. Кога започнах да заменям българските думи с чужди. И кога забравих да пея българска народна музика. Явно не е станало скоро и, явно, не е станало за една нощ. И, най-явното, не е станало само при мен.

   Някъде по пътя сме забравили да се опираме на традициите, но не сме забравили нуждата си от тях. И ми се струва, че у всеки един от нас зее пропаст (мъничка, колкото една пропаст може да бъде мъничка), която някога е запълвана с вечеря върху слама на Бъдни Вечер, плетене на една кука, „Цъфнало цвете шарено” и питки по Антоновден.

   Не ме интересува колко ще ме убеждават, че живея по кофти време в кофти държава. Държавата ни е точно каквито са душите и умовете ни – много объркани, доста изстрадали, пълни с чудеса и много самоирония. И ми се иска децата ми да знаят това, а също и да знаят как се прави содена питка...и поне една българска песен (не включвам тук един определен жанр, защото той не е „музика”, а „бизнес”). И ми се иска и на децата ми да им става тъжно, когато прочетат – „Днес е Бабинден – да не забравите да поздравите бабите си”. ВЕрвайте ми, баба ми ще си умре от смях, ако й се обадя да й честитя Бабинден. Както аз щях да умра, ама не от смях, когато в новините по телевизията, говорейки за трaдиционния събор на някакво село, казаха „Хепънингът ще се състои...” Пич, хепънингът в твоята глава не само се е състоял, ами ще си стои там докато си жив....”Колко мъка има по тоя свят, Боже...”. Съжалявам, предпочитам Антоновден с наивните и сладки заръки „Да не се варят боб и леща, за да не се разболят децата от шарка!” и „Да се остави една содена питка на тавана за Лелята (чумата)”. Сега сме по-умни – пазим се с отрови от аптеката, празнуваме Хелоуин и ходим на хепънинги  - пак съжалявам,  дядо ме приспиваше с „Обесването на Васил Левски” (за несъгласните – дядо вече не е между живите и не приема рекламации. Обаче искате ли да се хванем на бас аз с какво ще приспивам децата си?)...отплеснах се. Да се върнем на питката.

   Мисля си, че има определени неща, които една жена трябва да направи, за да се чувства горда със себе си – не за да се докаже, да угоди на някого или да я приемат в обществото, а да намери онази крехка точка, в която си абсолютно себе си и абсолютно цялостна. Извън обичайните неща като да отгледа нещо (без значение деца, котка или кактус); да може да казва „Не” без стандартната добавка от последващи минимум 3 безсънни нощи; да може да се храни в ресторант без придружител с ОГРОМНА наслада и удоволствие, в моя списък също така се включва това да пее поне по една песен седмично (да, граченето и тананикането също се броят, но е безсрамно да разполагаш с най-съвършения инструмент – човешкия глас, и да не го използваш) и трябва да може да омеси сама хляб (да – всички недопечени, препечени, малко-смачкани и много-на-нищо-неприличащи опити също се броят) – защото няма друг начин да раздадеш себе си на хората, които обичаш, подобен на това с ръцете си да им омесиш хляб.

   Дали питката ми се получи? Още не знам, но съдейки по предишните опити, резултатът ще е някой от избоените по-горе в скоби.

   Дали е празник в душата и дома ми? В душата ми бяхте досега, в дома ми, ако желаете, заповядайте – ще ви посрещна с хляб.....