Милото офисно другарче, което ме снабдява с книги, ме ощастливи
с „Играта на ангела” на Карлос Руис Сафон – втората книга от тетралогията,
започнала със „Сянката на вятъра”.
Отново Барселона, отново умопомрачаващ стил на писане и
отново този жанр, който смесва в себе си всички останали. Няма как да го кажа
по друг начин – едно от онези литературни произведения, което ти маха главата.
Не от философски въпроси и жизнени дилеми, а от възможно най-чистото
удоволствие – да четеш вълшебство.
Изключителни, пълнокръвни герои, страхотна история,
зашеметяваш изказ – казваш си „Само още една страница”, и откарваш до сутринта.
200 страници преди края не искаш да свършва, оставяш я за ден с ясното
съзнание, че не можеш да четеш друго (ефектът е като да ядеш ябълка след
шоколад – може и да е по-полезно, ама не, мерси). 100 страници преди края изобщо не вярваш, че за останалото място до
корицата всички навързани възли ще се развържат в смислен финал. 15 страници преди финала го вярваш още по-малко...нещата са се заплели още повече. На последната
страница ти е ясно, че още дълго ще мислиш тази книга, а тя ще те стиска за
гърлото.
Атмосферата в книгата е тежка, мрачна, мъглива и почти готик
– ако ви трябва нещо за повдигане настроението – определено не е това. Но във
всички други случаи – препоръчвам!
P.S. Хубавата хартия и читаемият
шрифт са още един бонус!
Няма коментари:
Публикуване на коментар