Галактика

 

photo credit: Active Galaxy NGC 1068 via photopin (license)

Казват, че от разбито сърце никой не е умрял. Сигурно е така. Надали се умира от свръхдоза чувства.... Но от абстиненция? От нея умирам. Може би фигуративно, но бавно и сигурно. Всеки път, когато забравиш. Всеки път, когато очите ми срещнат твоята празнота. Всеки път, когато ентусиазмът ми удари скалата на безразличието ти и се разпилее. Всеки път, когато се въртя сама около оста си, търсейки нещо, което го няма. Всеки път....
  Колко много е твърде много? Колко малко е недостатъчно? Казват, че е стигнало, ако е останало. Не ми стига, значи. Не ми и остава. Сигурно съм черна дупка. Малка тъмна неродена галактика. Празнотата между абстиненция и свръхдоза. 
  Някои неща нямат среда, мяра и красота. Някои неща минават от крайност в крайност, от пустота в излишък, от тъмно в още по-тъмно. Някои неща са извънмерни и невъзможни за описване. Тези неща правят света истински. Извън физика, химия, биология и литература. Извън природните закони. Извън теб и мен. Някои неща просто са. И не можеш да ги опишеш, защото няма категории, в които да ги вместиш. 
  Умира ли се от разбито сърце? Не знам. Но понякога, само понякога, съм сигурна, че се умира от липса на крайности. От липса на абстиненция. От липса на свръхдоза...