неделя, 14 август 2016 г.

А дотогава....

 
photo credit: "Fear" in stone via photopin (license)
 Не ме е страх от твоето "Не". Нито от твоето "Да". От "Може би"-то ти също. Не ме е страх да попитам, поискам, дори да настоявам. Страх ме е от друго. Да не скъсам някоя тъничка нишка, плетена от малко паяче в прашното много преди мен. Аз не съм началото ти, нито края, нито дори това между тях. Не искам да оставям следи. Не искам след мен да има скъсани нишки на паячета, откъснат лист с надпис "Обичам те" или забравена фиба. Аз съм вътре в себе си. Няма нужда да преливам и в теб.
   О, да, сега е модерно да правя каквото си искам, пък да става каквото ще. Сега е модерно да се опитвам да уталожа всеки дискомфорт максимално бързо, евтино и без усилие. Да взема хапче за глава, за стомах, а след това срещу ефектите от преяждане. Да си сменя телефона/компютъра/чантата всеки път, когато се появи нещо по-шарено. Затова ходим счупени. Празни. И носим спомен, че някога може би сме били цели. Но сега дори не разполагаме с всички парчета от самите себе си. И се опитваме да се наредим, чупейки парчета от другите и нареждай ги в собствените си празнини.
   Как бих могла да обясня колко сладък е копнежът? Колко мъчително-удовлетворяващи са безсънните нощи? Колко много има в "Ами ако...?"
   Когато търся отговор в очите ти преди да задам въпрос, това не е предварително изчисляване на шансовете за успех. За да се откажа, ако не надминават стойността на константата на Планк. Това е просто моят начин да съм сигурна, че паячето си е добре. И не, не си придавам излишна важност. Изобщо не си въобразявам, че мога да те изпотроша отвътре. Не мога дори да те одраскам. Но мога да нараня паячето. И някой с красиви очи, дошъл след мен, да си мисли "Ех, ако имаше едно паяче тук в тъмното...".
  Знаеш ли как тежи да трябва да плащаш за чужди грешки? За думи, които някой друг е казал? Знаеш ли колко боли да те обвиняват, че си дала ябълка в Райската градина? Колко е мъчно да страдаш за паяче, което някой по невнимание е смачкал хилядолетия преди теб?
   Не, не ми трябва моментално удовлетворение на всички нужди. Не ми трябва мигновено хапче за щастие. Не ми трябва сигурност. Или спокойствие. Искам си само паячето. Пази ми го. Някой ден ще дойда да си го взема. Него и цялото тъмно наоколо. А дотогава - не, не ме е страх....

Няма коментари:

Публикуване на коментар