Есенно

photo credit: monteregina via photopin cc

Колко ми е есенно....Дъжд, книга и чаша кафе. Уютна топлина. Не е само от одеялото. Не е и само от теб. От мен самата е. 
Есен е. Уж в душата ми грее слънце, а от очите ми вали. Нито е слънчево, нито - облачно. Или може би е и двете. Недефинирано. Не-топло. Не-студено. Преходно. Чакащо.
Чакам снега. Чакам Коледа. Чакам теб. А може би най-вече чакам себе си. Или Годо.
Цветно е. С топли багри. Земни. Есенни. Пъстро като човешките чувства - преливат едно в друго, нюансират се, променят се. Вчера ти беше ти, а аз - бях аз. Днес двамата сме нещо повече. Странно. Логично. И есенно.
Понякога чуваш нещо толкова хубаво, че замръзваш. Не дишаш. Не показваш, че си чул. От страх. Страх, че си тромав. И ще развалиш магията. Но това се случва само в есента. Лятото е твърде бирено. Смешно. Високо. С тълпи от шарени хора.  А есента....толкова зряла, обърната към себе си и красива. Топла. Дъждовна. Истинска. 
Там някъде намираш себе си. Намираш и Годо. Намираш и истината. И лекичко се пъхваш под одеялото. Подремваш. На топло. Да премине зимата. И сънуваш...сънуваш чаша чай, пъстра черга и малко дъжд. Сънуваш есента. Зрелостта. Себе си. И уж е преход, а не искаш да свършва. Стоиш така - с едното краче в лятото, а с другото - в заинатилата се есен. Но тръгваш. По часовниковата стрелка. За късмет. За да се върнеш тук отново след една година. И да гадаеш по падащите листа цветовете на душата си. Защото, между лятото и зимата, в онзи кратък мъглив сън, се криеш ти - целият. Оголен до дъжд, погълнал слънцето на лятото и готов за греяното вино. И Коледа. И всичко. Което си видял десетки пъти. И ще видиш още много пъти по толкова. Защото ти си ти. И си цялото човечество. И си  есента....