За възпитанието, любовта и общия чаршаф

   

http://www.flickr.com/photos/annamagal/5475036666/

Чудя се в кой момент хората решават, че след като живееш под един покрив с някого и го чувстваш близък, можеш да му повишаваш глас. Когато си нервен, ядосан или просто ти се спи. Кога започваме да вярваме, че щом спим на един чаршаф, можем да пропускаме думичките "ако обичаш", "благодаря" и "моля"?
    Не, не, не ме разбирайте погрешно. Не очаквам двойките да стоят в двата края на петметрова маса, да си говорят на "Вие" (макар че, казано под секрет, това винаги ми се е струвало много, ама много готино) и да правят секс на загасени лампи, облечени в дълги нощници. Аз съм  с всичките си ръце, крака, глави и прилежащи органи "За" прямите, открити, непринудени човешки отношения. Искрено вярвам, че "у дома" е онова място, в което си себе си, в което нямаш маска, не се страхуваш, че ще бъдеш наранен, в което има само спокойствие и чисто удоволствие. Но тук става въпрос за друго. Става въпрос за възпитание. Защото точно този тип възпитание не е свързан с другите, а с нас самите. Да поздравиш с "Добър ден" не е отношение към другия. То е отношение към самия теб. "Моля", "Благодаря" и "Ако обичаш" не са проява на куртоазия - те са проекция на вътрешния ми свят извън мен. Те показват, че много добре осъзнавам, че не съм център на вселената. И че докосването ми до твоя свят трябва да става много, много внимателно. Въпреки че използваме обща баня.
    Не разбирам кое е нормалното в това да се прибера у дома, на това свещено място, да видя най-най-най любимия си човек (трябва да е такъв, след като живея с него, нали?) и да започна да крещя. Щото къщата е мръсна. Щото колежката ме е ядосала. Щото клиент ми е затворил телефона. Щото съм била в задръстване. Щото светът е гаден. Щото не ме кефи подземния живот на картофите. Щото ей така, с 5 изречения, казани на по-високи децибели, мога да скапя вечерта на човека, когото твърдя, че обичам най-много на света. Понеже е "нормално" когато клиент ме изкара от равновесие, да вдигна скандал на мъжа се/детето си/майка си. Защото е толкова нормално заради някого, за когото хич не ми пука (Извинете. Клиентът е на първо място само в работно време) да нагрубя най-близките си. Да, нормално е, толкова е нормално, че вероятно е една от основните причини фармацевтичните компании да правят страхотен оборот от успокоителни (Да, ясно ми е, не употребявате. Само от онези, билковите, дето към тях не се привиква...).
    Толкова ли е трудно да си подредим приоритетите? Например - семейството ми е на първо място, работата на второ, чистата къща на трето, приятелите на четвърто (Т.е. - ако ме е ядосало детето, крещя в офиса, а не обратното..).Защото, това, че партньорът ми носи халка на безименния пръст, или това, че споделяме общо жилище не означава гарантиране на доживотни отношения. Всъщност, не означава нищо - нищо повече от това, че днес и известно количество дни преди това той е избирал да бъде с мен. В миналото и настоящето. А какво ще избере в бъдещето, предполагам, зависи и от мен. От това колко "нормално" се отнасям към него. Защото това не е избор който се прави еднократно и е за цял живот. Това е нещо, което се избира всеки ден. И се гради всеки ден. Защото, както пише в текста, намерен нейде из интернет пространството, който скоро дискутирахме с приятелка, "Нито една любов не умира от инфаркт. Отива си бавно, мъчително и безвъзвратно, опустошавайки душите ни. И няма невинни" (Моите искрени благодарности и адмирации към автора. След този цитат, каквото и да напиша, ще бъде лековато и не на място...)