http://www.flickr.com/photos/annamagal/5475036666/ |
Не, не, не ме разбирайте погрешно. Не очаквам двойките да стоят в двата края на петметрова маса, да си говорят на "Вие" (макар че, казано под секрет, това винаги ми се е струвало много, ама много готино) и да правят секс на загасени лампи, облечени в дълги нощници. Аз съм с всичките си ръце, крака, глави и прилежащи органи "За" прямите, открити, непринудени човешки отношения. Искрено вярвам, че "у дома" е онова място, в което си себе си, в което нямаш маска, не се страхуваш, че ще бъдеш наранен, в което има само спокойствие и чисто удоволствие. Но тук става въпрос за друго. Става въпрос за възпитание. Защото точно този тип възпитание не е свързан с другите, а с нас самите. Да поздравиш с "Добър ден" не е отношение към другия. То е отношение към самия теб. "Моля", "Благодаря" и "Ако обичаш" не са проява на куртоазия - те са проекция на вътрешния ми свят извън мен. Те показват, че много добре осъзнавам, че не съм център на вселената. И че докосването ми до твоя свят трябва да става много, много внимателно. Въпреки че използваме обща баня.
Не разбирам кое е нормалното в това да се прибера у дома, на това свещено място, да видя най-най-най любимия си човек (трябва да е такъв, след като живея с него, нали?) и да започна да крещя. Щото къщата е мръсна. Щото колежката ме е ядосала. Щото клиент ми е затворил телефона. Щото съм била в задръстване. Щото светът е гаден. Щото не ме кефи подземния живот на картофите. Щото ей така, с 5 изречения, казани на по-високи децибели, мога да скапя вечерта на човека, когото твърдя, че обичам най-много на света. Понеже е "нормално" когато клиент ме изкара от равновесие, да вдигна скандал на мъжа се/детето си/майка си. Защото е толкова нормално заради някого, за когото хич не ми пука (Извинете. Клиентът е на първо място само в работно време) да нагрубя най-близките си. Да, нормално е, толкова е нормално, че вероятно е една от основните причини фармацевтичните компании да правят страхотен оборот от успокоителни (Да, ясно ми е, не употребявате. Само от онези, билковите, дето към тях не се привиква...).
Толкова ли е трудно да си подредим приоритетите? Например - семейството ми е на първо място, работата на второ, чистата къща на трето, приятелите на четвърто (Т.е. - ако ме е ядосало детето, крещя в офиса, а не обратното..).Защото, това, че партньорът ми носи халка на безименния пръст, или това, че споделяме общо жилище не означава гарантиране на доживотни отношения. Всъщност, не означава нищо - нищо повече от това, че днес и известно количество дни преди това той е избирал да бъде с мен. В миналото и настоящето. А какво ще избере в бъдещето, предполагам, зависи и от мен. От това колко "нормално" се отнасям към него. Защото това не е избор който се прави еднократно и е за цял живот. Това е нещо, което се избира всеки ден. И се гради всеки ден. Защото, както пише в текста, намерен нейде из интернет пространството, който скоро дискутирахме с приятелка, "Нито една любов не умира от инфаркт. Отива си бавно, мъчително и безвъзвратно, опустошавайки душите ни. И няма невинни" (Моите искрени благодарности и адмирации към автора. След този цитат, каквото и да напиша, ще бъде лековато и не на място...)